Тишината звучеше в хладната стая.Тя беше будна...Гледаше отмаляла любимото лице и сърцето и се преизпълваше с топлина.Докосна с пръсти голия му гръб,после с устни рамото му и като пеперуден полъх вдиша усещането за любов,витаещо из въздуха.Отпусна глава върху възглавницата и притвори очи.Сънят пак не идваше...От месеци бе така...Сякаш някой зъл дух си играеше с нея и я държеше с отворени сетива.

Чувствата,които пулсираха в душата и я правеха докосната и бълбукаща.Изпитваше страх,че ако заспи Той ще престане да бъде реалност...
Той спеше.Не сънуваше.Положил глава върху възглавницата,затворил за света очи,събираше сили за утрешния ден.Но някаква мистериозна сила вътре в него му нашепваше,че Тя е до него.Силата на споделената любов.

Луната се опитваше да надникне в стаята.Но усилията и оставаха напразни.Дългата до пода завеса скриваше мъжът и жената от външния свят.Техният свят бе недосегаем и единствен,свят на истина и споделеност.
Той в просъница усети любовта,сгушена до него.Размърда тялото си,а то веднага реагира страстно...Усмихна се на себе си,на топлината,на нежността,на живота-подарил му тези неповторими мигове,единствени като Слънцето и Луната...Докосна с устни челото и,после задвижи искащите си пръсти по тялото и.Реакцията и беше невинно мъркане,извиване на снагата и премятането и върху него.Тя се наведе и коприненета и коса загали корема му...Той я хвана с ръце и преметна копринения водопад върху гърба и,а Тя вече изследваше с език плоския му корем и движеше във вечния кръговрат тялото си...И когато след време Тя беше вече под него - светът бе само декор,в стаята се намираше истината за живота и неговия смисъл-изказаните думи;смехът;радостта,че са двама;истината,че ако нямаш любов в животът си,няма значение какво имаш-то е недостатъчно;че в жилите на влюбените тече щастлива кръв;че пътувайки из себе си намираш другия;усещането за прелест-разлиствайки лист по лист любовта;благостта на изпълнените с доверие сърца и светлината на обичта в очите...

Мигът не искаше да отмине...Двамата се целуваха,прегърнали новия ден...Изгревът не можеше да си поеме дъх...Миговете мълчание преливаха красотата си в двамата,а Той пулсираше в нея,докато Тя отдъхваше на глътки страстта...С вълшебна панделка завързаха новия ден.Душата и е пленница на гълъб-прекрасна,говореща с очи...Кръвта във вените му се бе разтопила до потребност,приютила нейното сърце...
В истината на това мълчание се чу силата на вечното:
-Обичам те!
И последвалото:
-И аз те обичам!
Изгревът така ги остави...Ръце на мъж...Познати женски устни... Със споделен екстаз,напомнящ вечността...Те-двамата-дързост,свобода!Завинаги.После отначало...Все него ще търси нейната ръка...Все нея мъжката му нежност...Завинаги.Безвременно.Интимно.Подвластни един на друг изцяло...

* * *