Лия вървеше по оживените улици на малкия южен град. Всеки говореше възбудено на някой, усмихваше се припряно, оглеждаше витрините, обзет от коледния дух. Вратите на магазините по търговската улица непрекъснато се отваряха и затваряха, а витрините им примамливо светеха, украсени с разноцветни лампички, гирлянди и новогодишни играчки.

Тя се движеше незабелязано сред пъстрата и многолика тълпа. Очите ѝ самотно пробягваха по стъклата на кафенетата,където хората в усмихнати компании жестикулираха и се усмихваха един на друг. Тя не пиеше кафе, но да имаше с кого да изпие чаша горещ шоколад, щеше да е безкрайно щастлива. Но нямаше!

Самотното ѝ битие тормозеше само нея. Не успя да се сближи с нито една колежка от шивашкия цех, вкойто работеше от близо три години. Жените я отбягваха без видима за нея причина. В началото някои от тях я канеха да излязат след работа и тя приемаше с охота. Но някак не се вписваше в тона на разговора, който те водеха и тези покани не се повториха. А и тя не пое инициатива да предложи да излезе отново с тях!

Така ежедневието ѝ се състоеше от ставане в шест и тридесет сутринта, минаване пред банята, пиене на чай самотно в малката кухничка и лека закуска. После отиваше на работа, където работният ден се проточваше понякога 9-10 часа. Прибираше се толкова уморена, че само вземаше душ, хапваше набързо нещо и заспиваше пред телевизора, докато течеше поредния турски сериал.

И така ден след ден, годините взеха да се нижат в живота ѝ сиво и безмълвно. Нямаше към кого да отправи обвинение за самотата си. Може би към съдбата или към онзи горе, който се разпореждаше с нея. Баща ѝ си отиде от този свят когато тя беше ученичка в девети клас. Получи сърдечен удар. Мъж като скала, но онази с косата го повали за секунди и го отне от семейството му. Лия го изживя много тежко,защото двамата бяха много близки. Имаше по-голям брат, който като завърши гимназия, замина за Испания. В началото се обаждаше редовно, идваше си два пъти годишно. Сподели им, че живее с някаква жена – българка от град Пловдив. Преди година и половина почина и майка ѝ от рак на шийката на матката. На погребението ѝ за последно се видя с брат си. Той остана в България само два дни. След неговото заминаване Лия остана да живее сама в тристайния апартамент в малкия южен град. Сама! Сама в живота! Толкова сама, че нямаше на кого да купи дори подарък за Коледа! Насълзените ѝ очи замрежиха погледа ѝ. Ушите ѝ бучаха силно, но до нея достичаха някакви странни викове:

- Госпожо, пазете се!
- Светофарът свети червено!
- Господи, дали е мъртва?!

Леката ѝ душа се издигаше над оживеното градско кръстовище. Отвисоко гледаше безжизненото си тяло, сгърчено в неестествена поза върху асфалта.

Сред крясъци и викове се носеха сирените на Бърза помощ и Полицията.

Но Лия бе далече от този шум. И не беше сама!

Безброй ангели ѝ подаваха безкръвни ръце и сред пърхащи бели криле усмихнато я поведоха към вечността.