Отворих очи и нещо бяло ме заслепи.
Отстраних топлата завивка,
под която не хвърчаха искри,
но въпреки това бе топло – сякаш огнище гори.

Днес Коледа е, знаех аз това.
Обичах този празник,
обичах снега,
но вътрешно в мен се водеше друга борба.

Сама, боса и гладна,
тръгнах по снежните улици,
за да търся нещо, което го няма.

Студеният сняг, пронизваше босите ми крака
и аз потрепервах като
безпомощна снежинка в нощта.

Прозорчетата малки и изпотени,
а в стаята семейството весело,
покрай масата седи.
А до тях коледно дръвче с
подаръци за всеки, под него наредени.

Не исках това,
не исках коледно дръвче,
не исках толкова много подаръци.
Мечтаех само за едно звънче,
с което да оглуша света,
за да ме чуе и разбере, че и аз имам душа.

Вървях и гледах щастието отстрани –
зад всяко едно изпотено прозорче
и там, където комин гори.

Тогава една стара жена ме спря
и попита тя:
„дете, защо си само в нощта на Коледа?".

Този въпрос някак си ме рани
и с просълзени очи, отговорих:
„търся си някой, който да ме приюти,
на Коледа се случват чудеса, нали?"