За секса, остаряването, смъртта и други неизбежности

Може би никога не сте чували името Лин Ма̀ргълъс. И аз не бях, докато на 22 ноември в новините не прочетох за нейната смърт (на 73 г.), но и за необикновения ѝ живот. Стана ми интересно. Затова искам да разкажа за нея.

Задавали ли сте си някога въпроса кога смъртта е станала... част от живота? Демек, кога се е намесила в него. Кога се е появила. Признавам, винаги съм смятала, че тя е неотделима от биологичния живот. Че няма начин едно биологично същество, независимо дали е растение или животно, щом се е родило, да успее да избегне смъртта, защото... Е, защото остарява, защото се изхабява, защото жизнената му енергия в един момент се изчерпва.

Ключът е остаряването. Знаете ли, че то всъщност е парадокс в еволюционната теория? То не е част от нея, то не е важно за оцеляването на видовете. Между другото, и сега има „мъници" – на практика всички бактерии, а и някои други микроорганизми – които... не остаряват. И смъртта не е част от тяхната жизнена програма. Те също може да загинат, но само ако околната среда не е съвместима с жизнените им процеси – да речем водата, в която си живеят вечно млади, изведнъж попадне върху нечий котлон и стане прекалено гореща за вкуса им.

И може да ви се стори прекалено, но остаряването, а оттам и смъртта, организмите са придобили заедно със, или по-скоро заради... секса. Който пък от своя страна се е пръкнал от... канибализма. Като прочетете няколко пъти последните две изречения, навярно веднага ще се съгласите с определенията и епитетите, които маститите учени са прикачили на Лин Маргълъс още след първите ѝ научни публикации: псевдоучен, луда, бунтарка, феминистка.

Ако последвате линка, ще видите разказът на Лин Маргълис за живота ѝ и за нейното разбиране какво е наука в youtube.com

Основната идея на Маргълъс за симбиозата като фактор в еволюцията била приета с открити и безмилостни подигравки, когато тя най-сетне успяла да я публикува през 1967 г. в Journal of Theoretical Biology, след като била отхвърлена от 15 други издания. Маргълъс твърди, че клетките с ядро, познати като еукариоти (такива са всички клетки в човешкия организъм), са еволюирали като резултат от симбиоза на... едноклетъчни без ядро.
Колкото и да не разбирам от биология, успях да схвана, че присмехът е бил роден от сляпата вяра на биолозите нео-дарвинисти, че основният механизъм и двигател на еволюцията е случайната мутация и борбата между видовете. Помните ли, така ни учеха и в училище. Не знам дали и сега това пише в средношколската биология – не съм отваряла наскоро такъв учебник.

Според Лин Маргълъс симбиозата е много по-важен механизъм от случайната мутация и оцеляването на „по-силния". И всъщност отпраща важните процеси в развитието на биологичния свят с милиарди години по-назад в историята на Земята. И още нещо, важно от философска гледна точка – не борбата между видовете (която е на много по-късен етап в развитието), а взаимноизгодното сътрудничество (два организма взаимно подпомагат растежа си, превръщат се в един и се възпроизвеждат) е в основата на съвременния растителен, животински и... човешки свят. Или както тя и синът ѝ Дориън Саган пишат по-късно в общата си книга през 2001 г. : „Животът не е превзел земното кълбо с битка, а със съвместна работа".

Тоест еволюцията е започнала на ниво микроорганизми много-много време преди да стане видима на ниво видове.
Разширена версия на първоначалната публикация на теорията (станала известна като ендосимбиотната теория) Маргълъс обосновава в първата си книга The Origin of Mitosing Eukaryotic Cells, но допълнителният доказателствен материал, който приложила, не бил достатъчен за вземането ѝ насериозно. Ендосимбиотната теория започва да се налага като доктрина едва след публикуването на допълнително разработената от Маргълъс версия Symbiosis in Cell Evolution през 1981 г., макар тя по същество също да отричала разработките на редица мастити учени.

Според Маргълъс животът е започнал да еволюира още преди 4 милиарда години, доказателство за което тя намира в древните фосили. Нео-дарвинистите, казва тя, са били прекалено заети с историята на животинския свят през последните 500 млн. години, за да обърнат внимание на това.
Истината обаче е, че фосилните доказателства не е имало как да бъдат интерпретирани в светлината на еволюцията на живота, тъй като не е имало инструментариум за това. Едва след развитието на теорията, че носител на наследствеността е ДНК, и след създаването на модела на двойната спирала на молекулярния строеж на ДНК (50-те години на миналия век), това станало възможно. От своя страна генетиката е потвърдила много от постулатите в теорията на Маргълъс.

Доскуча ли ви от толкова сухи факти?

Ами да се върнем на секса, който се е развил от канибализма. Този извод на Маргълъс е част от доразвитието и задълбочаването на нейните проучвания за симбиозата. Случката се случила преди около милиард години и ѝ трябвало около хилядолетие, за да се „затвърди". Далечните ни предци, онези дето често наричаме древния плактон на моретата, а учените зоват протисти или протоктисти, са неостаряващи едноклетъчни микроорганизми (те често формират цели колонии), които изведнъж „разбрали", че за да оцелеят при често сменящите се условия на околната среда, трябва да се „съюзят" с други.

В началото това си е било чисто изяждане – по-бързите нападали по-бавните, но при някои от тези нападения се получавал качествено нова единица, която била доста по-голяма от сбора на първоначалните две, и носела в себе си много повече гени. И някои от тези нови организми се оказали много способни да успяват в еволюционната борба, в оцеляването. Така са произлезли съвременните клетки, включително и тези, които градят човешкото тяло, твърди Маргълъс (е, нейните обяснения са доста по-сложни, но ние не сме биолози, нали).

При това съюзяване някои протисти стигнали до съвременното „разбиране" на секса – чифтосване и съединяване на клетките чрез оплождане, а новото „нещо" носело гените и на двата си предшественика. Ето, така сексът се появил като страничен продукт на канибализма, а новите индивиди започнали да си „отглеждат" гените на остаряването и на смъртта. Всъщност дилемата е била: секс или смърт. Но се оказало, че сексът всъщност само отлага смъртта, но за сметка на това неотменимо я програмира в живота на организмите.

С такива ми ти интересни работи се е занимавала Лин Маргълъс. Не съм имала късмета да я познавам, но съм някак сигурна, че през всичкото време страхотно се е забавлявала. Защото няма начин да стигнеш до такива прозрения, преобърнали с главата надолу дотогава сляпо следвани схващания (не само в биологията, изобщо във всяка област), без към това да те води любопитството, без да ти е интересно и приятно да ровиш, безкрайно да ровиш и да откриваш.

Не бързайте да предположите обаче, че д-р Маргълъс е била една от ония кариеристки, които са били отдадени само на науката и на борбата да докаже себе си в нея. Тя е родила и отгледала 4 деца. Колкото и да е бил уреден животът ѝ от финансова гледна точка (а това не е било съвсем така), колкото и да са ѝ помагали за отглеждането им, всички знаем, че децата се нуждаят най-вече от времето ни. На мен две ми бяха предостатъчни, при доста по-скромната ми кариера. Снаха ми и с две трудно се оправя, въпреки помощта на двете баби и на бавачка.

Лин Петра Александър е родена през 1938 г. в Чикаго. Завършила е Чикагския университет едва на 18 г. Имала е два брака – с астронома Карл Саган и с химика Томас Маргълъс, като и двата завършили с развод. Всеки от тях обаче ѝ донесъл по две деца – дъщеря и трима сина, а от тях има вече девет внука.
Два пъти се е налагало да прекъсне кариерата си, за да се грижи за семейството и за децата си.