Колко често поглеждате небето над вас?

„Чейкуу, лети!"
Внукът ми, който уж съсредоточено пълни с пясък кофичката и косата си в пясъчника, сияе, сочейки поредния самолет в небето, решен да сподели с мен радостта си. Статистиката му на самолетите в софийското небе е много точна – просто не пропуска. А вечер редовно излиза на терасата да провери дали луната и звездите са си на мястото. И е само на година и половина.

Изглежда ни е вродено – няма друг начин. Какво иначе кара един мъник, така между другото, запленен от играта в това малко пространство Земя, което познава, да следи и небето? (Не че разбирам точно как го прави и как успява.) А може би има нещо вярно в екзотичната теория, че ние, хората, сме дошли от небето?

Човечеството е гледало небето кажи-речи откакто се е пръкнало. Смяната на деня с нощта, промените в звездната картина, най-светлите и видими обекти и техния път... първият изкуствен спътник, първият човек в космоса, стъпването на Луната, междугалактическите пътешествия... Е, последното е от фантастиката, но куп мастити учени миналата седмица прогнозираха, че и това ще стане – след точно 100 г. Ние с вас вероятно няма да можем да проверим верността на тази прогноза, но пък какво ни пречи да помечтаем.

И като стана дума за учените, давате ли си сметка колко милиарди и милиарди във всякаква валута се влагат в проучването на пространството извън родната планета? В създаването на сложни апарати и системи, които преодоляват пространството и стигат отвъд нашата галактика? Вземете само Международната космическа станция – през 30-годишното си съществуване проектът за нея (от края на 80-те години на миналия век) е глътнал около 100 млрд. евро, а може и повече. И това в повечето случаи са парите на данъкоплатците, на хора като мен и вас. Защото е държавна политика. България е прекалено малка да има свои амбициозни космически програми, но и ние сме дали своята дан...

И как мислите държавите защитават космическите си бюджети пред съответните си парламенти? Познахте – на първо място сигурност и защита. Военните движат света, разчитайки на страховете ни. Нови оръжия с космическо предназначение, щитове и разни програми, нови летателни апарати. Да де, но покрай успокояването на опасенията ни от „вражеско" нападение, те задоволяват и чисто човешкото ни любопитство – как е създадена Вселената, какво я кара да се движи, какво съдържа безкрайното ѝ пространство. И разбира се, какви са заплахите за малката Земя и за още по-малкия човек в огромния и малко познат Космос.

И още нещо: комуникациите, такива, каквито ги познаваме, не биха били възможни без изкуствените спътници на Земята, например. Оптичните кабели поизместиха в края на миналия век значението им за телефонията на дълги разстояния, но междуконтиненталните телефонни разговори бяха първото и може би най-важното приложение на сателитите – и досега телефонните връзки с Африка, Китай, Южна Америка, Канада, Русия, Австралия разчитат на спътниците.

Освен това сателитната телевизия (включително и много от каналите на кабелния ви оператор) и радио, презокеанските видеоконференции, GPS-а на колата или телефона ви, връзките между радиолюбители и разбира се, комуникациите на военните – всички те се осъществяват чрез разни видове сателити.
Нещо повече – без сателитите простата прогноза за времето, която определя дали да вземем чадър или слънчеви очила, нямаше да е възможна. Навигацията и въздухоплаването – също.

Но едва ли може да се изброят всички аспекти на днешния ни живот, които са свързани с проучването на космоса, с направата на сложни уреди и системи за „броене на звездите", намерили приложение в ежедневието ни.

Астрономията – науката за звездните тела, науката за вселената – съществува отдавна, но всъщност само някакви си 5-6 века имаме що-годе реалистична представа за Слънчевата система – родният дом на Земята. Да, става дума за Николай Коперник, който „ раздвижи Земята и спря Слънцето", както пишат съвременниците му, обявявайки го едва ли не за луд. И забележете, телескопът още не е бил открит, Коперник просто е наблюдавал небето и е мерил – с прости инструменти. А познанията, натрупани след неговата „революция" в астрономията (която всъщност като лавина промени всички сфери на човешкото познание) определят дори точността на календара и на часовниците ни.

Да не говорим за съвременната астрофизика, за Големия взрив, за черните дупки, за теорията на относителността, материята и антиматерията, за... да, дори за строежа на атома и субатомните частици. И за Слънцето – нашата звезда, от която зависи всичко живо на планетата, животът като такъв. И което, според някои теории, всъщност е най-голямата заплаха за този живот. Заради познатите слънчеви изригвания, които някои от нас дори не забелязват, но учените се научават все по-точно да ги прогнозират.

В момента слънцето е в активен цикъл, който се повтаря на всеки 11 години и който ще достигне най-голямата си активност през 2013 г.
И тъй като слънчевите изригвания предизвикват геомагнитни потоци (силни електромагнитни вълни), те, освен че причиняват красиви северни сияния, могат да причинят временно объркване или по-трайно повреди не само в комуникационните сателити, но и да извадят от строя трансформаторите в електроразпределителните мрежи по земята и да оставят за по-малко или повече време огромни територии без електричество. Това вече се е случвало, но не е засягало много големи територии и за повече от няколко часа.

Катастрофичната теория е свързана точно с тези трансформатори и спирането на тока. Нали си спомняте какво причини атомната катастрофа във Фукушима – спирането на тока и съответно на охладителните системи на реакторите. Е, представете си какво ще стане, ако това се случи на повече или – не дай Боже – на всички атомни електроцентрали по света. Тъмна планета, без телефони и телевизия, с разтопяващи се атомни реактори... Брррр...
Добре е, че катастрофичните теории всъщност никога не се случват едно към едно.

Каква стана тя? Гледахме небето, радвахме се на звездите и слънцето, а изведнъж стигнахме до ада. Но това е истината – направени сме от звездна материя, част сме от голямото цяло на Вселената, процесите в нея определят живота на планетата ни, а и нашия живот в частност.
И никога не трябва да забравяме това. Нищо, че като пораснем рядко поглеждаме към небето, оставили в детството си онова любопитство към загадъчния свят отвъд зрителната ни бариера. Добре, че са внуците – да ни връщат към собственото ни детство и към... звездите.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)