Идва от сърцето, но минава по трънливи и несигурни пътища

„Мадам, изпуснахте си нещо” – момчето ми се усмихва, а аз притеснено се обръщам назад. „Усмивката...” – пояснява младежът. В първия момент отговарям на усмихването, секунди след това и двамата помръкваме. Аз виждам, че държи в ръцете си наръч документи, придружени със снимка, а той – с вече придобития безпогрешен инстинкт на тротоарен събирач на благодетелност – разчита посланието ми – „не, не и на мен, не и от мен”.

Престанах да вярвам,

когато преди няколко години показаха в репортаж на разследващ журналист схемата, по която често работят някои  псевдо-благотворителни организации. Използвайки човешкото нещастие и човешката състрадателност,  всъщност печелят пари единствено за себе си. За хората, които са поверили тежки съдби в ръцете им, често остават жълти стотинки, недостатъчни да покрият дори елементарни разходи, камо ли да послужат за животоспасяващи интервенции. Търгаши на надежди. Продават празни надежди, прибират реални чувства и средства. И лека по лека ни учат да не вярваме.

Преди време на паркинга на голям супермаркет смутено ни доближи ромско момиче. Също държеше в ръцете си документи и, леко заеквайки, ни обясни, че събира средства за лечение на малко дете. Показа снимка. Попитах я дали има сайт, където можем да прочетем повече, респективно – проверим - информацията. Това я смути още повече. Не беше наясно. Не знаеше. Записах имената и банковата сметка. Нещо ми подсказваше, че не е поредният измамник. Така се и оказа.

Но как да отделим истински нуждаещите се от търгашите

Как да ги разпознаем - това е въпросът. Как да разберем дали парите, които сме решили да дарим, наистина ще достигнат до човека, за когото ги даряваме? Да следваме интуицията си или?

Защото често импулсивната човешка реакция е – „един или два лева, къде не съм ги дал". И подаваме, без да се замислим, без да проверим. А и да проверим – фондациите с благотворителна цел са толкова много, че е твърде трудно да разбереш коя е истинска и коя - злоупотребяваща.

Записването на името и проучване в интернет е един възможен вариант.
Но в повечето случаи удря на камък поради липса на данни, или наличните са толкова оскъдни, без епикризи, без подробности. В общи линии - няма сламка, за която да се хванеш. Което, разбира се, съвсем не означава, че липсата на подробна информация в мрежата е доказателство за нереална нужда.

И обратното – скептикът у мен добре съзнава че една епикриза, подкрепена от куп наглед истински документи, също съвсем не е залог за истинност. Когато се завъртим в този омагьосан кръг на съмнения и липса на информация, често резултатът е един – не даваме, подминаваме.

Има организации, които с годините

са извоювали правото да им гласуваме доверие, като БЧК и UNICEF.
Давайки на тях сме сигурни, че помощта ни – каквато и да е тя – ще стигне до своя адресат, така както ние искаме, а не филтрирана през цедката на личната изгода. Но редом до познатите има и много други, неизвестни фондации и организации, които работят съвестно и усърдно в помощ на хората в неравностойно положение; на хора със здравословни нужди; в социална зависимост; на деца, лишени от родителски грижи; на възрастни хора, останали сами и безпомощни. Те, истинските благотворителни организации, полагат ежедневни усилия да преборят недоверието на обикновения човек и да осмислят вроденото му желание да помага на ближния. Защото

българинът е традиционно състрадателен

Което се доказва и в многото спорадични или циклични благотворителни кампании. Българинът помага – и на свои, и на чужди. Всички помнят опустошителното земетресение в Хаити и стотиците хиляди, събрани от редовите хора, отделящи от нямането, за да помогнат. И този акт на отделяне от залъка за другия, за непознатия нуждаещ се, се случва ежедневно.

Благотворителните кампании

и инициативи облякоха различни, дори леко странни, дрехи с цел да бъдат по-привлекателни и по-общодостъпни. Нямаше начин да останат неповлияни от изискванията на съвремието.  Затова и вече за никого не е изненадващо да види – телевизионно реалити под благотворителна шапка или музикално-развлекателно предаване с благотворителна цел.

Ако си позволим да бъдем малко циници, можем да кажем – благотворителността се продава и... продава.

Благотворителността е за богатите

има навик да отбелязва моя близка, когато обговаряме темата.

Баба ми обаче е на друго мнение. Човек трябва да е първо човек и щом има хляб и мляко на масата, значи може да даде левче за нуждаещо се дете - това е веруюто й. Дори е задължително, според нейните разбирания за човешки морал. И, когато се опитваш да я убедиш, че тя, възрастната жена с нисък доход, не е длъжна, се сърди. Много, сериозно и дълго.
А ако случайно допуснеш грешката на нея да дадеш – това я засяга, обижда, наранява дори. Защото нямала нужда. Тя не била нуждаеща се.

Дали наистина степента на материално имане е нещото, което е определящото, което стои в основата на решението – да дарим или не.

И по какво се различават пускането на стотинки в протегнатата ръка на треперещо на студа дете, от превеждането на хиляди левове по нечия сметка?

Когато говорим за благотворителност въпросите, които изникват, са много, а отговорите – или твърде рационално-скептични, или твърде емоционално оцветени. Но общото е едно – добро се прави със сърце и душа. Парите са просто едно от средствата, само едно.