Икономическата криза като житейско оправдание и като стимул

Той е на около 40 – видима възраст. Седи в местното барче, пие поредната бира на крак и се оплаква как няма пари. Вече 3 часа се оплаква, 3 часа и пет бири. Профукал парите, спечелени от Еврофутбол и сега единствено стотинки тракат в джоба му.

Ароматът, който се разнася около него не е само на бира, не и само на днешна бира.

Той е на видима възраст 20 и няколко. Пъргаво изскача от кофата за боклук и отрива ръце в панталона. Не е ром. Подритва ядно едно разпердушинено пликче с хранителни отпадъци и мърмори недоволен как хората вече нищо свестно не изхвърлят. Криза е. Продължава към следващия контейнер, като оставя след себе си дузина разкъсани торби за смет. Кучетата са доволни.

Той е на 36, навършени. От една година не работи. Има бебе. Пие поредната ракия в местната кръчма, псува живота и компетентно повтаря как мошениците окрали държавата, а такива свестни като него нямат място тук. Ще вземе и ще замине за Испания и ще видят те тогава. Защото всички свестни рано или късно заминават. Но има сериозни пречки – патриот е и детето е малко. И с тъга вдига поредната наздравица.

Той наближава 50-те. Преди 10 години е бил на прага на 40-те. И тогава, и сега, гледа как отрудената му майка мие хорските входове, мъкнейки поцинкованата кофа от етаж на етаж. Чака я да прибере голямата заплата, която получава за тази си дейност, и веднага я превръща в бутилки със спиртова течност. Много разбира от политика...и от футбол. И от жени разбира, но всички жени са комерсиални кучки, до този извод е стигнал след няколко провалени връзки. Всъщност не употребява думата „комерсиални", заменя я с цветист български евфемизъм.

Той е на 32. Образован, висшист, с няколко сертификата в добавка. Дипломите му стоят надиплени във второто чекмедже на холската секция. По цял ден играе компютърни игри, има няколко лични рекорда. Когато вечер жена му се прибере от работа и застане зад кухненската печка, той сърцераздирателно оплюва кризата и безизходицата, която произтича от нея... Няма работа, не и за неговите много дипломи. Жена му е добра и го разбира. Утре ще плати таксата за интернета, за да може той да изпраща автобиографиите си онлайн. Важното е да не се губи надежда. Ето – вече втора година всичко лежи на нейните плещи, но тя не губи надежда.

Той е на 27. По цял ден обикаля главните столични улици, предлагайки на минувачите да дарят 2 лева за болно дете. Това е неговата професия. Професия високохуманна – казва той, усмихвайки се...

Той е на 55 и в общи линии не се оплаква от живота. Съпругата му е в Италия, където чисти хорските къщи и редовно изпраща пари, с които той успешно покрива всичките си разходи, дори му остават. Би могъл да замине при нея, да работи в строителството, но вече е стар, коленете го болят, пък и няма на кой да остави спретнатия им дом.

Той е на 60, пенсията приближава с учудващо ниска левова равностойност. Много врати са се затваряли пред него с мотива съжалявам, криза е. А той е знаел, че всъщност мислят – Съжалявам, стар си. Много пъти е искал да изпсува гласно, по български, но знае, че не може да си го позволи. Съпругата му е съкратена и вече втора година стои у дома. Цял живот е вярвал – който търси, той намира. И намери. Оказа се, че печатарството, което е учил на младини, в един момент може да му бъде полезно.

Той е на 45. Ръцете му са се срастнали с волана на жълтото возило и вече знае човешки истории за цял роман. И ще го напише, някой ден. Вечер, когато се прибира поглежда към чекмеджето с дипломите и леко тъжно въздиша. Но, когато види щастливите усмивки на прекрасните си деца душата му се изпълва с доволство. Не пуска новините, там говорят за кризата. Не чака и тя да се обади, вероятно е някъде и се оплаква от кризата, която й е съсипала живота.

Той е на 28. Нямаш опит, нямаш стаж, криза е – е учтиво форматираният отказ, който го кара да се усмихва. През деня работи в една ремонтна бригада, вечерите прекарва в езиковата школа, а голяма част от нощта – в четене на дебели книги...сигурен е, че сертификатите ще му свършат работа.

Той е на 37. Решил е да замине зад граница. Разпратил документи в четири агенции за набор на персонал и чака отговор. Междувременно продължава да работи на три места, за да може жена му да задоволява капризите си в Мола. Поради кризата там непрекъснато имало намаления и пак поради кризата тя не може да си намери работа. Иска му се да замине, защото професията му е добре заплатена навън, но ще му липсват децата.

Той е на 52. Преди 3 години, когато обяви, че затваря магазина за хранителни стоки, кретащ едва едва, и заминава за родното село на баща си, за да обработва земята, останала му в наследство, приятелите го обявиха за луд, а жена му подаде светкавична молба за развод. Не искала да става селянка. Днес посреща гости на село усмихнат и с гордост изслушва възхитените им хвалебствия, с които засипват стопанството му. Добре си си ти – казват му те – а да видиш ние в тази криза...

Той е на...и живее по време на криза!