Когато сме млади и здрави, смятаме, че нищо не може да промени това статукво

Увереността, че ще сме силни вечно ни кара да пропускаме покрай ушите си информацията за болестите на другите с успокоението, че това не се отнася за нас. Поставената диагноза обаче действа като удар, а след първоначалния шок следва периодът на приемане на болестта, на нашето ново състояние, на радикална промяна на живота, която засяга не само нашето ежедневие, но и това на семейството ни.

Така е и с хроничната бъбречна недостатъчност. В повечето случаи тя не е предшествана от дългогодишни оплаквания и не сме усетили, че имаме проблем, защото бъбреците не болят. Един от първите признаци е високото кръвно налягане, но за него има толкова други причини, че докато ги изключим една по една, белята става.

Дали когато получим задух, ще го отдадем на проблем с бъбреците или ще се самолекуваме от евентуален вирус? По-вероятно е второто... И така, докато попаднем в някой спешен център за пълни изследвания. Ако нещата не могат да се контролират медикаментозно, ни включват на хемодиализа.

Всяка година около 1000 българи се вливат в редиците на хората, чието ежедневие е свързано с хемодиализа. За периода до бъбречната трансплантация или... до края на живота.

Перспективата е да бъдеш вързан за машина три пъти седмично, но пък

да продължаваш да живееш

Разбира се, трябва да уведомим близките си за тази диагноза, най-малко защото ще се наложи да ни придружават при първите процедури в диализния център. Ако споделим проблема си навреме, ще получим бърза психологическа подкрепа от хората, на които държим. Това включва колеги и работодатели. Защото дори и след промяната, ще може да работим на облекчен режим или на съобразени с времето за диализа смени.

Какво представлява хемодиализата?

При хемодиализата се използва машина – диализатор. Диализаторът е съставен от специална полупропусклива мембрана и диализен разтвор с определен състав на вода, аминокиселини и соли.

Преминавайки през диализатора, кръвта се пречиства и след това се връща обратно в кръвоносната система. За целта трябва да се осигури достъп на диализната машина до кръвообращението на болния. Най-често по хирургичен път се създава артерио-венозна фистула, която се намира под кожата на ръката, или се поставя катетър – временен или перманентен.

Най-добрият вариант е използването на фистула, като един от недостатъците тук е убождането с диализни игли всеки път. След приключване на процедурата са необходими още 30-40 минути натискане на убоденото място – с ръка или със специални щипки, за да спре кръвотечението. Другият недостатък е, че е необходим минимум един месец, през който фистулата „да зрее“ след оперативното поставяне. И не е сигурно дали след това ще заработи добре.

Временният катетър се поставя още след произнасяне на диагнозата, когато пациентът трябва да се включи спешно на хемодиализа или при възникнал проблем с фистулата или катетъра. Обикновено катетърът стои на крака и може да издържи около месец, като през цялото време лекарите наблюдават дали не се появява инфекция.

Перманентен катетър се използва за пациенти със слаби вени, непозволяващи поставянето на фистула. В този случай опасността от инфектиране е сериозно намалена, но вероятността да се развие сепсис остава.

Фистулите и катетрите принципно се изписват от Здравната каса, но са в недостатъчно количество. Ако лекуващият лекар сподели, че количествата са изчерпани, единственият възможен изход е да се закупи – цената е около 500 лева. Операцията за самото поставяне е около 150 лева.

Със сигурност описаната процедура звучи страшно. Възниква също и въпросът дали нервите ни ще издържат на досадното лежане в болнична стая за по цели 4 часа на посещение.

Истината е, че

по време на хемодиализа няма никаква болка

Пациентите са свободни да разговарят по между си, да гледат телевизия, да слушат музика, да четат, да учат чужди езици и да уплътняват времето си, както намерят за добре. Те научават нови, необходими им за диализата умения, и процедурата се превръща в рутина.

Всеки носи строго определен „багаж“ със себе си: чаршафи, лепенки, антибиотик на пудра, бележник с данни за теглото преди и след всяка процедура. Болният е длъжен да се измерва и да съобщава килограмите си на персонала, както и да знае какво е оптималното му тегло и колко килограма трябва да „свали“ по време на хемодиализата.

Лекарите измерват кръвното налягане и температурата. Те са и хората, които ще настроят машината. От нас се иска само да не пропускаме. Но ако това се наложи, трябва да ги информираме. Зареждането на една процедура струва на центъра около 300 лева!

Диализата често предизвиква пристъпи на глад. Затова и гледката на лежащи, хранещи се пациенти е съвсем естествена, още повече че всеки получава пакет храна от диализния център. А храната е едно от нещата, които, предвид заболяването, трябва да променим.

Диетата при хемодиализа е с балансирано белтъчно съдържание (предимно от животински произход), с ограничаване на фосфатите (млечните храни, ядки и варива), ограничаване на калия (картофи, варива, кайсии, банани) и с балансиран приема на течности и готварска сол.

Не трябва да се грижим и за транспорта до болницата – нито финансово, нито с ангажиране на близки. Диализният център поема разходите по транспортирането на своите пациенти. Колите са на Спешна помощ и превозват по един пациент, ако разстоянието е късо – примерно, в рамките на София – или по 10-12 наведнъж, ако се събират пациенти от близки градове и села.

Специализираният автомобил превозва и в двете посоки, включително и придружителите, като пътуването е по строго определен график. Което означава, че трябва да предупредим, ако ще използваме собствен транспорт.

Най-тежко е, ако приемем заболяването като досада и наказание. Или ако се откажем от всичките си досегашни занимания и безропотно зачакаме края. Възприемем ли

хемодиализата като спасение, а себе си – като късметлия

който има шанс да живее още дълго, процедурите ще ни се сторят леки, а престоят в диализния център – като възможност за нови социални контакти. Четирите часа неподвижно лежане на кушетката пък може да са допълнителното лично време, което така трудно намираме.

Може да се наложи да ограничим част от физическите натоварвания, но в никакъв случай не трябва да допускаме обездвижване. То ще ни вкара в спиралата с липсата на сили и нежеланието да се помръднем от фотьойла.

Не се отказвайте

и от шофирането, и от пазаруването, не изоставяйте разходките, срещите с приятели, киното, театъра или семейните почивки. И трябва да бъдем доволни, че благодарение на машината, за която сме вързани, ще се радваме на всичко това още дълги години.