Колъм Маккан е роден през 1965 г. в Дъблин, Ирландия. Автор е на пет романа и два сборника с разкази, преведени на над 30 езика. Носител е на много литературни награди и отличия. Живее в Ню Йорк и преподава литература и творческо писане в Хънтър Колидж в града.
"Нека големият свят" се върти се превръща в едно от литературните събития на 2009 г. Романът печели Американската награда за литература, както и наградите International IMPAC Dublin Literary Award, Ambassador Award, Prix Deauville. Обявен е за книга на годината от Amazon.com, Observer, Financial
Times, The Guardian.

„Изумителен... Тъжен поглед към надеждата... Това е роман, вкоренен здраво във времето и мястото. Той улавя живота в Ню Йорк в неговите най-лоши и най-хубави моменти. Но в крайна сметка градът се издига над всичко това. Това е един роман за семействата – семействата, в които сме родени, и семействата, които създаваме за себе си."
– USA Today

„Всички образи – от свещеника до проститутката и потъналата в скръб майка на убития войник – те сграбчват за гърлото и няма начин да останеш безразличен. Замайващата полифония на Маккан се изтъркулва по опънатото въже и достига
триумфално до отсрещната страна."
– Ема Донахю

„Да четете Маккан е все едно да завиете зад ъгъла и да ви-
дите човек, който върви по въже между небостъргачи – стъ-
писващо и изненадващо... Един болезнено красиво написан
роман."
– Financial Times

„Романът на Маккан се превръща в алегория на шока и последиците от 11 септември 2001 г., метафора на пропадащия и едновременно с това запазващ равновесие град."
– Observer

„Това е Големият роман за Ню Йорк. С нюанси от Улф, Доктороу и Де Лило, романът на Колъм Маккан е пророчески портрет на Ню Йорк, направен през лятото на 1974 г."– Daily Beast

Човекът стоеше на самия ръб на сградата – черен силует на фона на сивото утро. Може би мияч на прозорци. Или строителен работник. Или самоубиец.
Там горе, на височина сто и десет етажа, абсолютно неподвижен, тъмна запетайка върху облачното небе. Виждаше се само под определен ъгъл, така че зяпачите трябваше да спрат в края на някоя улица, за да намерят пролука между сградите, или да се измъкнат от сенките в търсене на незапречена от корнизи, водоливници, перила и покривни ръбове гледка. Все още никой не обръщаше внимание на тъмната линия под краката му, опъната от кула до кула. Това, което ги задържаше с протегнати вратове, разкъсвани между гибелното обещание и разочарованието от обикновеното, беше човешката фигура.
Мъжът се изпъна и ново затишие се настани сред полицаите горе и навалицата долу, поток от емоции премина през тях, защото човекът се беше изправил с тънък прът в ръце, поклащаше го, пробваше тежестта му, леко го мърдаше нагоре-надолу, дълъг черен прът, толкова гъвкав, че краищата се люлееха, а човекът стоеше вторачен в отсрещната кула, все още обвита в строителни скелета, като ранен звяр, който чака да бъде спасен.
Зяпачите долу си поеха едновременно дъх. Въздухът внезапно стана споделен. Мъжът горе беше дума, която изглежда знаеха, макар да не я бяха чували преди.
Той пристъпи.