Кирил имаше приятели, с които излизаше и заедно, на воля живееха ергенския си живот. Но откакто се появи Мая, Кирил изостави другарите си, все по-рядко отговаряше на обажданията им и неизявяваше желание да излезе с тях. Беше предпочел тихото самотно уединение с мислите по Мая, вместо бурните купони и танците до зори. За него тя беше най-красивото и прекрасно същество на Земята, мечтаеше ден и нощ да прекара остатъка от живота си с нея.

Един ден Борис, най-добрия му приятел му се обади по телефона: „Киро, Нина, моята приятелка ме запозна с Мая, довечера ще излезем, искаш ли да дойдеш и ти и да се запознаеш с нея. Сподели й чувствата си, недей само да мечтаеш за нея, без дори да знаеш дали ще отговори на чувствата ти, дали те обича." Кирил мълчеше в телефонната слушалка, но не слушаше приятеля си, гледаше с празен поглед и се усмихваше. „Не, рано е още, не му е сега времето." – отсече той на приятеля си и затвори. Борис не го потърси повече.

Изминаха почти шест месеца, трудни и мъчителни за Борис да стой и гледа отстрани веселата и лъчезарна Мая, която живееше щастливо живота си, като в същото време беше разбрала за чувствата на Кирил към нея. Това я амбицира още повече и погледите й към него станаха още по-предизвикателни и насърчителни.

Беше слънчева, ведра утрин. Кирил се събуди и почувства, че е готов да сподели с Мая чувствата, които бушуваха в него и се разбиваха като огромни вълни, искаше от все сърце да я опознае, да я почувства и беше сигурен, че ще я хареса още повече. Още същата вечер отиде в заведението, където знаеше, че ще я намери. Тази вечер смелостта преливаше в него и воден от любовтта той застана пред нея, протегна ръката си и каза с ясен глас: „Аз съм Кирил, желаеш ли тази вечер да танцуваш с мен?" Мая го погледна, първоначално се усмихна нежно и доволно, но след секунди се изсмя с писклив кикот: „Да танцувам с теб, аз да танцувма с теб, не, няма да танцувам с теб!" отхвърли го тя грубо и подигравателно. Обърна му гръб и продължи с ехидния си кикот. Кирил се прибра вкъщи и за пътви път от месеци лампата в стаята му изгасна веднага.

Но на следващия ден Кирил се появи в офиса си усмихат, с чудесно настроение, без капчица депресия и унилост. Подсвиркваше си любимата мелодия и се шегуваше както го правеше преди. „Хей, Киро, как си, къде изчезна, мислехме, че си съкрушен и тъжен?" Кирил прегърна приятелите си и каза: „Защо да се чувствам зле? Загубих човек, който никога не ме е обичал и няма да ме обича, но тя изгуби този, който истински я обичаше и би жетвал живота си за нея."

Този човек е изживял истинската любов, макар и несподелена, защото истинската любов е способността да обичаш, дори и без да бъдеш обичан, защото истинската любов е трудно постижима, но е всичко. Истински влюбения човек дава обич, нежност, закрила, доброта, разбиране, без алчността за получаване на нещо в замяна и ако другият не отговори поне с разбиране, приятелска обич и прегръдка, то той ще е загубил най-ценното нещо в живота си – истинската любов или верния приятел до гроб.