Габи и Ирина, са около 50-те, те са повече от колежки, повече от приятелки. Цял ден са заедно в офиса на рекламната си фирма, но щом се разделят, не свършват с безкрайните си разговори по GSM. За какво толкова си говорят? За всичко, за което се сещат, по няколко пъти. Първо за работата разговарят по всяко време, после за мъжете, за децата, обичайни теми, както всички жени и приятелки.

Есента е време за сбор на приятели – за гроздобера. Ирина, която има няколко декара лозови масиви, се обажда на повечето си приятели с покана да идат чак в Оряхово, за да оберат лозето.
Всички поканени се отзовават, до един. Тръгват няколко коли, пътуването е приятно и весело. Километрите от София до Оряхово неусетно се оказват зад гърба им. Започва гроздоберът. Видиш ли лозовите масиви, няма как да не възкликнеш: Виждали ли сте на баир лозе? Ето го пред вас. Листата са по-малко и по-увехнали, а гроздовете големи, огромни, по над килограм - два всяка чепка.

А тук край сребристо белите води на Дунава, гроздето е изключително на вкус и мирис. Берачите влизат в редиците, берат, опитват, говорят си за своите неща, които правят там, в София. Ирина разговаря с всички – изключително се радва, на ентусиазма на своите приятели, които не я изоставиха в тази трудна задача – прибирането на гроздовата реколта. Скоро обаче идва умората. Къде ти с тези ръце нежни и бели, работещи само на бюро, може да се издържи темпото на тукашните хора. Те учудено гледат софиянците – и това ми било столичани, един гроздобер им се опря! Някой гледа да подвие крака, да седне и подкани за салатка и ракийка. Но Габи отсича: - Никаква салатка и ракийка! Ставайте, малко остана. - Е, не е малко, но колкото и да е, тях чака.

Софиянците спират да се оплакват, ясно е че няма как, тази работата само тях чака. Поне да я свършат докрай, ако не с опит и рутина, то поне с инат. После пренасят пълните тежки касетки и чували до избата на Иринината стара фамилна къща. Мазата е в очакване на новата реколта, гроздето е обрано, изсипано в голямата бъчва, където го чака ферментирането. Започва ново броене – най-малко 40 дни им трябва на гроздовите зърна да стане виното. След като се изпие виното, от джибрето се прави ракия. А тя е специалитетът на братът на Габи - Тони. Веселата глъчка ободрява хората, щом напълнят догоре столитровите каци. Хората отдъхват, че са събрали каквото земята е родила и че всичко е прибрано и сложено където трябва.
Местата на масата бързо се запълват.

Започва голямата приказка, гарнирана с хапване и пийване. Опитват местни специалитети – зеленчуци от градината, плодове от двора. Ирина е направила поредната изненада – поръчала е на дунавските рибари да хванат риба, за да може да покаже на гостите си какво вирее в Дунава. Този път гостите имаха късмет и видяха наистина какви риби се въдят в реката. Папинко, един от най-добрите местни рибари е хванал за гостите на Ирина голям 7 килограмов бял амур. Същинска приказка. Трима от мъжете се мъчат да го направят на пържоли, а това не се оказва лесна работа и с много усилия рибата бе нарязана и изпържена от сестрата на Ирина – Нина, голяма кулинарка и голяма душа. Наистина много от гостите за първи път опитват дунавска риба - вкусът е неповторим, уникален.

Приказките се въртят около традиционните местни ястия и достойнствата на българската кухня. Всеки обяснява и доказва какво и къде е опитвал. Въздухът се изпълва с приказки за уханни български манджи, за ястия и гозби от минали времена, казват се стари рецепти, обясняват се майсторлъците.
Споменава се отминала слава, когато селата са били пълни с народ, есента се изпълвала с гроздоберачи в лозята, после е имало всенародни събори, музика, песни.