На годишнината от рождения ден на прочутия писател си припомняме за изключителната му личност

Йордан Йовков е роден в живописната Жеравна на 9 ноември 1880 г. Тук минават детските и юношеските му години и завършва основното си образование. Когато е на две години, баща му купува голям имот в Добруджа. След като завършва втори клас, Йордан Йовков прекарва една зима и две лета в Чифуткьой (сега Йовково), където помага на най-големия си брат – Йосиф.

Йовков е страстен любител на животните, особено на конете и овцете. Майка му си спомня, че като по-малък често го намирали заспал сред овцете. Имотът им е голям: 700-800 декара, с много рогат добитък. Имат хергеле от 80 коня. Йовков много обича да бъде сред тях, кръщава ги с имена. Умее да ги опитомява и после ги язди. Къщата им е голяма, стара. Пред нея се издига вековно акациево дърво. Бащата на Йовков бил едър, висок, строг човек с чорбаджийски вид. Йовков по характер и по външност прилича на майка си.

Писателят разказва през смях пред приятелите си за първото си идване в София

как се записал в ІV клас, как, облечен в дебели шаячни дрехи, с обуща два номера по-големи, тръгнал да обикаля софийските улици и накрая, облян в пот през горещия слънчев септемврийски ден, седнал на тротоара на една многолюдна улица и чак после, когато опознал града, разбрал, че е бил на ъгъла на „Леге" и „Търговска". Как закъснял първия ден за училище и застанал виновно, засрамен до вратата. Класният го запитал как се казва:
- Йордан Стефанов.
- А дядо ти?
- Йовко.
- Добре, отсега нататък ще се наричаш Йордан Йовков.

Писателят завършва гимназия в София през 1900 г. От 1902 до1904 година е в школата за запасни офицери в Княжево. Записва се студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Завръща се в Добруджа и учителства в различни села до 1912 г., когато е мобилизиран.

Ето какво четем в дневника на професор Спиридон Казанджиев:

„Йовков не правеше впечатление от първа среща. Нужно беше да се дружи дълго с него, за да се разбере какви богатства крие в душата си. Тогава ставаха възможни и ония искрени и сърдечни разговори, в които той се откриваше и доверяваше. Моята дружба с Йовков започна в Европейската война през 1915-1916 г. Охранявахме съседни участъци при река Места, та често се срещахме. По-тясна обаче стана тая дружба от есента на 1927 г., когато Йовков, току-що завърнал се от Букурещ, дойде да живее у нас."

Изкушавам се да включа и спомените на съпругата на професора – Белла, сестрата на Дора Габе, за нейната първа среща с Йовков:

„През 1927 г. Йовков се върна от Букурещ и стана чиновник по печата във Външното министерство. Срещнали се с проф. Казанджиев и станало дума, че търси квартира, но се страхува на какви хазяи ще попадне, понеже има дете. Ние тъкмо бяхме направили къща с много дългове и трябваше да даваме под наем, понеже не можехме и да я продадем – тя не покриваше дълга. Йовков не искал дори да види каква е квартирата. Щял веднага да телеграфира на жена си да дойде с багажа. Така и стана.

Къде беше Йовков през това време, не зная, но за първи път дойде в къщи с багажа и семейството си. Той не се огледа да види квартирата (тя беше на партера), недостатъците на стаите, а веднага се залови тихо и кротко да разпределя багажа.

Жена му ми каза: „Много му харесаха полиците с белите тантелени къдри и селската шарена черга, закачена под тях, било като в село гостната им стая. Накара ме да те питам ще си ги вземеш ли." Казах, че няма да ги взема, защото полиците са заковани, а шарената черга е рисувана на стената с блажни бои от общия ни приятел, художника Борис Денев. Йовков много се зачуди и пипна стената най-напред с показалеца, а после я поглади с дланта си...

Тая кухня изигра при Йовков положителна роля: макар че една стаичка нареди кабинет за себе си, а по-голямата стая беше спалня и всекидневна, Йовков пишеше в кухнята..."
Как твори Йовков

„Срещи и разговори с Йордан Йовков" на професор Казанджиев излиза след смъртта му и е подготвена от съпругата му Белла. Ето какво още пише той:

„...През лятото на следната година децата ни бяха отишли в провинцията и ние останахме сами. На обяд и вечер се хранехме заедно и заедно се прибирахме вкъщи. Нощите бяха топли и ние оставахме до късно на двора в разговори на теми из ежедневието или увлечени в спомени от войните. В тия вечери аз често „откривах" Йовков.

За творчеството си, както и за личния си живот, Йовков избягваше да говори.

В приятелски кръг той обичаше да се шегува и забавлява, да разсъждава на теми, които ежедневието поставяше, или да се отдава на спомени от войните и от учителския си живот в Добруджа.
„Иска ми се да напиша разкази или повест за по-стара Добруджа, скотовъдска, не земеделска Добруджа. Тя е земеделска от 1894 г.; преди това имаше друг характер, беше същинска руска степ, с хергелета, стада. Когато дойдоха руските колонисти непосредствено след Освобождението, тя приличаше на руска земя. Тия хора дойдоха с целия си бит, с тройките, с уредбата си, с песните си. А и пейзажът прилягаше. Сякаш видяхме парче руска земя, тъй както сме си я представяли, като сме чели руските писатели."

Йовков разправя, че му е невъзможно да пише отделни, самостойни по сюжет разкази.

„Много ми е трудно – не мога, признавам.

Моите разкази са винаги свързани

Ето и тия, които сега печатам – свързва ги животът в чифлика. Касае се за обща съдба на хора и животни. "

Само в мислите си можем да възстановим спомена за отдавна изчезналите от лицето на София сладкарница „Цар Освободител", кафене „Роял" и кафене „България", Виенската сладкарница и кафенето на БИАД – местата, където често Йордан Йовков се е усамотявал, за да завърши започнатия разказ или да се срещне с приятели. Само в мислите си можем да се доближим до творческото ежедневие на писателя и да поменем името му, оставило светла диря в българската литература.

Снимки: от личния архив на автора