Помните ли тази песен на Росица Кирилова?

Аз си я спомних наскоро. Заради неочаквана среща, която ме върна назад във времето. На една автобусна спирка видях учителката ми от гимназията. Спрях колата с намерението да ѝ се обадя (все пак беше любимата ми учителка и имах страхотни спомени с нея), но автобусът дойде, тя се качи и замина.

У мен обаче остана онова особено чувство, което ни връхлита след неочакван сблъсък с миналото. Сблъсък, напомнящ ни за това колко бързо минават годините и колко много спомени сме натрупали вече.

Сетих се и за времето, в което аз работех като педагог в детска градина.

Моето учителстване

продължи около три години. Може би щеше да е и повече, ако съдбата не ме беше срещнала с един изключителен човек – пенсионирана учителка, която идваше понякога в детската градина, за да замества отсъстващи колежки. Беше интелигентна, усмихната и спокойна жена. Никога не я чух да повишава тон на децата – някак си успяваше да ги укроти „со кротце, со благо". Как го правеше не можех да си обясня. Тя влизаше в група от 35 деца (само си представете 35 хлапета на едно място!) и въпреки врявата казваше тихо – „Хайде сега всички на масичките, започваме занятия", и децата сядаха по местата си без повече подканване. (На мен ми се налагаше да го кажа поне три пъти.)

Ето това е да работиш по призвание. И с любов.
Кратките ми срещи с тази жена оставяха много хубави емоции и също толкова теми за размисъл.

Естествено, че като току-що завършила имах доста хъс и по-различно виждане за работата с деца и се опитвах да го наложа, макар че това ми струваше често привикване в кабинета на директорката, за да обясня какво съм правила седнала на земята заедно с децата, след като по програма имам методика по математика.

Все още не бях разбрала, че след четири години изучаване на различни „методики", не мога да проявявам творчество (и да се „търкалям по земята" – както казваше директорката), а трябва да "работя по програмата". Това беше едно от нещата с които не можех да се съглася. Лошото беше, че и не можех да го обсъждам с всеки. Защото в учителстването имаше наложени правила и ако исках да бъда учител трябваше да ги спазвам, а не да правя революции.

Единствения човек, с когото си позволявах да говоря за тези несъгласия беше възрастната учителка. Тя харесваше нещата, които се опитвах да направя и макар, че вече беше излязла в пенсия, носеше онзи просвещенски дух, който имат само учителите по душа.
При всеки разговор получавах един и същи съвет от нея – да си потърся решение извън детската градина.
„Не мога да разбера какво правиш тук. Можеш да постигнеш повече от това да се бориш с установените правила. Знам от опит, че няма да успееш да промениш много неща" – често ми повтаряше тя.

Един ден обаче в желанието си да ме подтикне към промяна ми разказа епизод, който окончателно реши моето напускане.
„Вървя си един ден по нашата улицата – започна тя – и срещу мен се задава млад мъж на около 25-26 години. Усмихва ми се, спира ме и казва – „Здравейте, другарко Патрашкова". Поглеждам го аз и също се усмихвам – „Здравейте младежо."
„Помните ли ме? Аз съм Стефчо! Вие ми бяхте учителка в детската градина!" Поглеждам го по-внимателно, но не мога да си го спомня като малък. Казвам – „Съжалявам мойто момче, но толкова много деца ми минаха пред очите за тези години... Съжалявам, но не те помня. А и ти си пораснал, станал си възпитан, млад мъж – как да те познае човек.
Но... ти как ме позна?"

Тук моята възрастна колежка направи пауза, погледна ме и каза: „Знаеш ли какво ми отговори той?... По палтото, другарко Патрашкова."

Разказът приключи, а аз стоях все едно някой ми беше ударил шамар.
След два месеца напуснах детската градина.

И когато онзи ден видях моята учителка със същото палто от преди години – бяло и кафяво, рибена кост – се почуствах по същият начин. Нима нищо не се е променило? Нима все още познаваме учителите си по палтата? И ако е така, за какво ни бяха всички лозунги, избори и колосални промени, след като не сме се погрижили за най-важното?

За хората, които създават личности

И градят характери. Нали това, което различава човека от останалия жив свят, е способността му да мисли и на базата на мислите си – да действа. Вярно, че не всички действия са съзидателни, но ако нямахме тази способност, нямаше да стигнем и до първобитно-общинния строй. А първите стъпки в целенасоченото мислене правим под ръководството на нашите учители.

Често си спомням учителката ми по химия, която в отговор на моите въпроси защо трябва да знам Менделеевата таблица, ако ще ставам художник, казваше; „Вие идвате в училище, за да се научите да учите, да придобиете навици и да тренирате мисълта си."
Много вярно! (Разбрах го след години, обаче.)

Но след като задачата на учителите е толкова важна, защо професията е загубила авторитета и признанието, които е имала в онези години, за които разказва моята баба: „По мое време тримата най-важни хора в селото бяха кметът, даскалът и попът."
Кметът и попът все още са от „най-важните" (и сигурно не си носят палтата по 20 години), но

какво се случва с „даскалите"?

През 2007 г. средната учителска заплата варираше между 350 и 400 лева. Това предизвика учителското съсловие и то се вдигна на ефективна стачка. „Минали работи" – ще каже някой. Минали, но аз ги помня много добре, както и родителите на всички тогавашни първокласници. Защото първи учебен ден за нашите деца на практика нямаше. Те изслушаха словото на директорката, няколко песни и влязоха в училището „символично" – качиха се по стълбите до входа от едната страна и без да прекрачат прага дори, слязоха от другата. Да не говорим, че реалните учебни занятия започнаха чак през октомври и не искам да си спомням с какво „препускане" наваксвахме учебния материал.

Тогава всички подкрепихме стачката, въпреки изоставащите занятия. И промяна имаше – въведе се т.нар. диференцирано заплащане, което вдигна учителската заплата с 20 до 80 лева (според покриването на определени критерии). Това беше добра идея, защото даде възможност на творчески настроените учители да създадат нови правила, да въведат нови методи и да бъдат в крак с времето, като получават и съответното възнаграждение за труда си.

Тук се сещам за другата страна – за колежката, с която уж „заедно" водехме предучилищната група. И досега не мога да разбера защо беше станала учителка. Тя идваше на работа без желание и непрестанно викаше по децата. Много често излизаше от групата и оставяше помощник възпитателката да „наглежда нещата". Почти не провеждаше занятия, а непрекъснато се оплакваше „колко са изпуснати" децата от нашата група.

Срещнах тази колежка на един пазар да продава мартеници няколко години след моето напускане. Разговорихме се и се оказа, че тя все още е в детската градина, но се занимава и с няколко други неща (като мартениците!). Попитах я защо не напусне, а тя ми отговори – „Е, държавното си е държавно, нали знаеш?"
Предполагам, че на нея не ѝ се е отразило добре диференцираното заплащане, но едва ли е напуснала „държавната" работа.

Нещата започнаха бавно да се променят

С течение на времето дойдоха нововъведенията и реформите в образователната система и към днешна дата средната учителска заплата достига около 700 лв., което по думите на просветния министър е повече от заплатата на професор. Значи не са били напразни усилията и на учители, и на ученици, и на родители.

Какво правят обаче вече пенсионираните учители? Тези, които са излезли в пенсия преди реформите, при заплата 400 лв.?

От началото на пенсионната реформа са минали 10 години и за това време средната учителска пенсия е стигнала завидните 150 евро или малко под 300 лв.
Затова чистачката във вашия офис е пенсионирана учителка, както и детегледачката на богатите съседи от шестия етаж. Налага се учителите да работят и след като се пенсионират, но не за отидат на почивка в Гърция...

Сравнението идва, независимо дали искаме

Наскоро ми попадна международно проучване на синдикат „Образование", което е „надникнало" в учителските заплати, условията за пенсиониране и размера на пенсиите в някои европейски държави. В Полша например един пенсиониран учител получава средно около 500 евро, в Словения и Дания около 1000, а в Испания приблизително 2000 (в зависимост от автономната област). Пенсиите на нашите учители могат да се конкурират единствено с тези в Албания (140 евро).

„Ние сме бедна държава, нямаме пари" е оправданието, което чуваме най-често. Но като се огледате наоколо – по ресторантите, по моловете, по шосетата – не ви ли се струва доста лъжливо това твърдение? Вярно, че тези пари не са държавни, но са пари в държавата, а нещата са свързани.

Държавните финанси обаче се насочват в една или друга посока според приоритетите на нашите държавници, докато цели области от живота ни са оставени на самите себе си. (Може би затова след учителите, дойде ред и на учените да стачкуват.)

Но ако утре вие срещнете вашата учителка облечена в палтото, с което я помните от ученическите си години, ще можете ли да обясните на детето си колко важни и значими са учителите в живота ни? Аз не зная как да го обясня.

Единственото, което мога да кажа на любимата ми учителка, е:
Учителко, целувам ви ръка!