Дарът да обичаш не пита на колко години си

Потребността да обичаме и да бъдем обичани е втъкана в същността ни и всеки от нас от най-ранна детска възраст е усетил силата на привличането към някого, като това е извън уроците, които сме получили от по-възрастните. Все още смътно помня с кое момиченце в детската градина обичах да играя, до кое момиченце в първи клас исках да ме сложат да седна, с кое момиче исках да се прибирам след училище в гимназиалните ми години и т. н.

Това е влечение, струящо от дълбините на нашата природа и е може би единственото вълшебство, което продължаваме да носим от детството си до последния си дъх. Животът ни затрупва с купчина проблеми и неудачи, неусетно се превръщаме в умислени и уморени хора, дразним се на глъчката около нас, макар всъщност да не са минали кой знае колко години от времето, когато ние сме я създавали. Все по-малко са нещата, които могат да ни озарят отвътре и да отведат светоусещането ни на едно съвсем ново ниво, по-красиво от всяко друго досега. В Дядо Коледа отдавна не вярваме, Спящата красавица отдавна е целуната, а амбицията ни да превърнем някоя жаба в принцеса, се е провалила отдавна. Единственото може би, което е останало неподвластно на времето, това е способността ни да се влюбим, да усетим трепети по начина, по който някога. Почти както когато сме били 1 клас, макар уж вече всичко да ни е ясно за света, хората и нещата.

истинската любов е дар от Бога

Вероятността да срещнем правилния човек е може би не кой знае колко голяма, с оглед факта, че общуваме с един твърде тесен кръг хора в живота ни, а по света има милиарди други. Може би сред някой от тях се крие нашата духовна половина. Нищожна е вероятността да я срещнем, а дори и да я разминем по улицата – ще я познаем ли и какво ще направим...

Повечето семейства се създават от хора, ненавършили 30 години. В някои от случаите се събираме с човек, когото просто считаме за подходящ да бъде до нас. Без особени чувства. Любовта е лукс, който невинаги имаме възможност да си позволим, понеже се чувстваме притиснати от времето, а не сме срещнали нищо по-добро. Това, разбира се, далеч не е общо правило. Така или иначе няма никаква гаранция дали ще срещнем най-подходящият човек, дали ще го познаем, а и на каква възраст ще стане това, ако се случи изобщо. Убеден съм, че можем да го срещнем както на 20, така и когато остареем. Вероятно в една по-късна възраст ще е практически невъзможно да сме с него, поради куп социални обусловености от семейния ни живот до този момент, но никой не може да спре чувството да съществува вътре в нас, независимо от спирачките на морала, които го удържат здраво в определени рамки, диктувани от добрите нрави.

Създадем ли семейство като млади,

Други се оставят на усещането, понеже то като с магическа пръчка ги кара да се чувстват по начин, по който не са се усещали от времето на наивната им младост. Това е единственото чувство, което се разлива топло във вените ни по същия начин, по който се е случвало някога. Детските ни мечти са отдавна невъзможно и безвъзвратно минало, всичко е останало някъде в мъглявината на спомените, но любовното чувство се явява със същия всепроникващ плам, с който ни е отнемало спокойствието по времето на нашата младост и блаженно ни е измъчвало, отнемайки от съня ни, от апетита... променяйки в нас самите досегашната ни представа, която сме имали за себе си, запокитвайки ни сякаш в друго, по-красиво измерение. Благодарение на това чувство парковете могат да са вълшебни както някога, тревата отново да е омайно зелена, а във въздуха да се носи онзи позабравен аромат, който не можем да назовем, но сетивата ни разпознават безпогрешно – сетива, за съществуването на които дори не подозираме.

Ако срещнем човека на живота си в зряла възраст,

Любовта в късна възраст подмладява човека, вдъхва му сили, помага му да преоткрие себе си, да изглежда добре. Напомня му, че освен многото роли, които са му отредили останалите – да е родител, роднина, служител в работата, е и човек, който има право да живее и да чувства. Късната любов е лишена от предразсъдъците на младостта, не е натоварена с очакванията на околните, чужди са й грандиозните планове и суетните сметки. Тя е по-изчистена от наслоявания от когато и да било и не бива впрягана в поредните заблуди.

Любовното чувство е онова неизменно нещо, което ме кара да вярвам в непреходността на човешкия дух. А кой знае, вероятно нашата, човешка любов, е само сянка на онази истинска любов, на която трябва да се научим, затова и способността ни да обичаме е като вечно зелено растение, което винаги е готово да покълне, дори и скрито под мраза на нашият живот.