Крепостта може да бъде здраво убежище, но същевременно и затвор

Пословична е привързаността на българина към дома му. Народопсихологията ни е такава, че се чувстваме здраво свързани с корена си, не приемаме живота под наем като правило, а сме готови цял живот да се лишаваме, но да купим собствено жилище. Поне повечето от нас. Човек толкова свиква с дома си, че на стари години, наложи ли се да смени мястото, където да живее, в голям процент случаи му е трудно да запази вътрешния си баланс и лесно губи почва под краката си. Примери много.

как неусетно станахме такива – подозрителни, предпазливи, недоверчиви,

дори саможиви в известна степен. Времето ли ни промени или ние променихме времето... Къде изчезна доверието, с което подхождахме към света, към непознатия, към съседа? Всъщност в ключалките и предохранителните мерки няма нищо лошо, стига те да не са метафора на преградите, които слагаме на душите си.

Живите контакти бяха изместени от електронните комуникации, а стоенето пред компютъра допълнително превърна дома ни в подводница, здраво херметизирана, за да не допуска околния свят при нас. Наблюдаваме през малко прозорче и само изпращаме и приемаме сигнали посредством интернет, разговори по телефона, независимо дали онези, с които комуникираме са далеч или в съседната врата. Има доста изследвания и наблюдения върху хората, живеещи в затворени помещения.

Всички ние имаме нужда от отношение

доста по-различно от това да получим електронни картички и мелодийки, пък били те и най-прекрасните на света. Няма как да получим подобно отношение, нито да го дадем, седейки затворени в дома си, понеже преди всичко сме хора, а не роботи.

Аз искам домът ми да е крепост, да бъде мястото, в което да се прибирам с радост, знаейки, че ще намеря покоя, който често ми е липсвал навън. Един мой бивш колега в работата, вече пенсиониран, често казваше как всички около него разказват вицове за това какво зло може да е тормозът в дома от половинката, а той винаги споделяше, че явно не е като хората, понеже му е най-хубаво да мине работният ден, да се върне у дома, да целуне жена си и да си споделят как е минал денят им. Много уважавах този човек, завиждах на вечния му позитивизъм и на способността му винаги да посреща всичко с усмивка, но и с трезва мисъл. Стига човек да намери подходящ и достоен спътник до себе си, домът му ще е мястото, в което ще му е най-добре и ще може гордо да заяви – моят дом е моята крепост.

Важно е да осъзнаем, че крепостта може да е здраво убежище, но същевременно и затвор. Балансът между двете е много крехък и само от нас зависи да не допускаме преградите, които си слагаме да ни пазят, да се превърнат в пречка за нас самите да разчупваме собствените си окови.