Поколението ни беше физически, а и не само, затворено в границите на държавата и на блока от държави, наричан тогава СИВ. Най-„западната” за нас дестинация беше ГДР, а през 80-те и Унгария, където се радвахме на нещо като витрина на живота „оттатък”. Учехме чужди езици и мечтаехме да видим другата част на света. На някои от нас това им се случваше веднъж като печалба от тотото и щастливецът разказваше за това с часове и по много пъти. „Вторият път е сигурен белег за връзка със службите”, казваше един приятел. И май е бил прав.
Навярно част от емигрантската вълна на българите се дължи и на този неизживян копнеж, който бе не просто по лъскавото, но и по свободата (както тогава си я представяхме), и по вписването в една „уредена държава”, по предизвикателството да докажеш себе си в други условия. Особено за онези, за които миенето на чинии „там” не бе единствената алтернатива. Много от тях смениха няколко държави, докато се установят. Успелите да направят кариера никак не са малко и по правило не смятат да се връщат – дори след пенсионирането си, но носталгията, пак по правило, държи жива връзката им с родината. И тя се материализира по много различни начини – в най-бедните за страната ни години събираха и пращаха дрехи и покъщнина; създаваха фондации и събираха дарения с по-малки или големи цели; организираха, и още го правят, рейдове на светила в медицината – с безплатни за българите прегледи или операции; работят по проекти, свързани с България…
Сигурно този копнеж има пръст и в чергарството на децата ни, кой знае. А чрез тях и техните деца ние и нашите родители опознаваме света „оттатък”. Безплатните екскурзии са и вълнуващи, и пълни с различни от онзи копнеж емоции, за които преди не сме подозирали…
В „Клуб 50+” ще става дума и за едните, и за другите, и за третите. Защото са част от живота ни, част от промените в него, дошли не само с възрастта, но и с промените в обществото ни.

Клуб 50+