Борето вървеше,вървеше,вървеше...След вече толкова години неговата прегърбена походка не привличаше вниманието на жителите на красивия южен град.Той беше неделима част от улиците,от пейките,от студа и жегата,от дребните души на 21 век...

Един от местните бизнесмени,опазил чистотата на сърцето си и добротата на християнството,беше заръчал на пазачите си щом мине край предприятието му,да дават на Борето храна-сандвич,кифла,геврек,вафла,колбаси...каквото имат.Той случайно беше научил житейската история на скитника-тъмна като погледа му,бездънна като очите му и безмълвна като нямата му уста.
Борето спря.Взираше се мъгляво в хората,насядали по столовете на лъскавото кафене.Не му правеше впечатление нито красивите им дрехи,нито пълните им чаши по масите.Бодна го като всеки друг път в сърцето начинът,по който те разговаряха по между си и усмивките,които си отправяха един на друг.С него никой от години не бе споделял нищо,нито пък той бе продумал на някого.Тишината и безмълвието го бяха превърнали в ням пътник без настояще.Той нямаше утро,нямаше ден и нямаше да има нощ! Нямаше нищо! Безпътно скитане,безпътен живот,безпътна душа...

Сервитьорката го забеляза и след минута-две отиде към него и му подаде чаша за еднократна употреба,пълна с топло мляко.Борето изправи глава над прегърбеното си тяло и взе чашата с кротък и примирителен жест,който беше еднакъв при всички скитници.Погледна отново с ням поглед клиентите и тръгна надолу по улицата с чаша в ръка.След няколко метра спря и изпи млякото на три-четири мощни,гладни глътки.Вдигна очи,огледа се наоколо,съзря жълтото кошче за боклук и изхвърли в него празната чаша.

Борето вървеше, вървеше, вървеше...Сам...Той не помнеше,но улицата бе запаметила в съзнанието си стъпките му, но в спомена и,до него пристъпяше с гъвкава походка красива млада жена и тичаха детски крачета...Но тя нямаше откъде да знае,че тази жена го беше изоставила и бе взела детето им със себе си...На тръгване,жената без да е пожелала този товар-бе отнесла невидимо за нея вярата,надеждата и любовта на един живот.
Борето вървеше,вървеше,вървеше...

* * *