За името ми на родителите ми

Дълбоко съм ви благодарен
за името, с което съм наречен,
че сляхте с обич „Живо" с „Даре" –
в съдбовен знак от вас обречен:

А как се случи, не усетих,
но „Даре" скоро си остана вкъщи –
Тъй продиктувало сърцето –
за мене – повелител вездесъщи.

Приятели ми викат „Живо".
Те сякаш ми издадоха присъда
Харесва ми, звучи красиво
И обещаващо – все жив да бъда.

Животът ми се претъркаля,
години нанизаха кервана,
но знак съдбовен по начало,
е името, което ми остана...

Дарен с живот, живот дарявай –
орисници докоснали челото...
След време името се осъзнава,
а другото ще оцени животът.

FACIALIS *

Тя истинска е Моя! Аз си знам –
годините вдълбани са във нея.
Макар и в бръчки, ясно виждам: там
потрепва нервът здрав и тя живее.

Макар и лобът да е набразден,
да е нагоре устната рогата,
но тази половина сочи мен.
Виж, другата е сякаш непозната.

Но всъщност за кого ми спомня тя,
забравената?
Вече само в снимки,
дошли от детството дошла, от младостта,

днес се открива тази половинка...
...Шега ли болестта направи с мен,
като обвърза Минало със Днешно...
Тийнейджър в мъж и мъж във вдетенен!
По-скоро тъжно е, но не и смешно,

Facialis – временна парализа на лицев
нерв.

На внуците ми

Помня аз как сърцето ми трепна –
бях поел част от мен в оня час..
Търсех думи добри – топли, светли,
дирех сякаш магия за вас.

Зная днес тази истина ясна,
с думи прости изрича се тя:
предстоящ е животът, пред вас е,
а пред мене стои старостта.

ТЕ

Те живеят във свят, преизпълнен с
компютри
и със техника свързва се тяхното утре.
О, екранът магнит е, привлича очите.

Той единствен за тях е приятел, учител.
Виж, за книгите време свободно все
нямат.
Ни за Ана Каренина, ни за Татяна

те не биха дори си поплакали скришом.
и едва ли над повести днеска въздишат.
Те застават пред разни игри електронни
уж различни, а всъщност съвсем монотонни.

И дори да поискат, не могат да вземат
онова, що бе важно за моето време –
ах, игрите безгрижни по улички стръмни
в моето детство – на другото, скъпото Търново!

Аз с тревога се питам: какво ще остане
някой ден като спомен при техния заник.
Но далечен е той. Те за него нехаят...
За децата е винаги рано да знаят.

* * *