|
* * *
Черният ми дроб – уголемен,
белият ми – безразсъдно черен.
Нощите ми станали са ден,
а денят ми – грошче е мизерно...
Днешен господин съм – бивш другар,
всъщност – никой, казано накратко.
Камъкът – в пълнежа на дувара,
стотна дупка на кавала, братко!
Анонимен, своя си живот,
средностатистичен, подминавам.
Светофарът ми – червен нонстоп е.
Крепостник роден, такъв оставам.
Дъвчи ме със опака захапка,
счупено, ченето на нещата,
но – длето на индианска капка,
утре ще продупчи тишината!
* * *
Когато изтощен до невъзможност,
от дългите, пунически войни
(със парното и тока, с телефона),
в цевта на мрак целебен, се снишиш.
Когато, на кварталния тезгях,
изтръскал си болнавия портфейл,
за да залъжеш хлебния стомах
и хлебния - пребито куче - ден...
Когато и последния тих кон
на твоя звяр гаражен е заспал,
завързваш за самотния пирон
в съня - деня си - отпътувал сал...
Луната - непонятно услужлива,
на сенките дружините повежда.
В хамак (красиво профила извила),
залага примки и измамни прежди...
Разпадаш се на атоми по тъмно,
тотално разглобен и оплячкосан...
В посоките неясни на отвъдното,
табуните в душата ти се носят...
И вечерта, разтворила обятия,
белязана с душевност, те прегръща!
От тялото си - стенещо разпятие
оттласнат - сред звездите се завръщаш...
* * *
С неуки крачета - щъкащо пате,
клатушкайки се щастливо,
срича началните рими на Пътя,
моето внуче игриво.
Господ прохожда! Звънкото слънце,
се залюлява в небето!
Вече открадна ми - (Божие зрънце,
бебчето мило), сърцето!
Целия свят си, детенце, огряло
с твоите чудни очички,
с нежни обятия! Ангелче бяло,
утрото тъй ти прилича!
Звънко клокочи, нежно се плиска,
изворче чисто, игриво!
бебче-кокорче, днес ме закичи
с цвете омайно - красиво!
Смейко се смее! Весел разплита
слънчеви, златни къдели!
За прощъпулник месят му пита
чудни орисници бели.
* * *
Бакалите са зад кантара
на новата история,
а на тезгяха е България...
Зад празното говорене,
зад дебелашките им сметки,
с лъстив патриотизъм,
нашествието на подметките - е
над крехките филизи
на сбърканата демокрация...
Сред тази колонада,
не стихват бурните овации,
купони и паради.
Че преклонените главици
ги сабя не сече.
Посяхме тикви, грънци, цици -
и жънем ветрове.
Страната "ЩЕ" ни обещават
титани дюстабанни,
подгонили партийна слава
и постове отбрани.
Добичето си заслужава
остена... Все сънувам
онази българска държава
и гласовете чувам
на воеводи и поети!
Проблясват в тъмнината
изстраданите им куплети
с каратите си златни.
Че тъмните ли седем века -
усойни, мразовити,
отсъствието на човека
ще извинят, враждите?
Навярно увреден е генът ни
в покорство, немота,
та, вездесъщ, се шири геният
на мътната вода.
Из сенчестите ни душици
се подвизават псета.
В отминалите ни зеници
комети бивши светят...
Лъвът балкански е история
от времена красиви,
а днес мяучи от стобора,
послушно, сговорчиво.
и точи ноктите си кротко
пред купичка с "Уискас".
Родиха лъвовете котки -
и ни превзеха мишките...
Коя е Славка МариновскаРодена е в смолянското село Славеино, сега живее в Пловдив. Семейна е, със син студент и задомена дъщеря, от която има вече и внуче. Живее с поезията от малка, публикувала е стихове още като ученичка. В предговора към книгата й "Лилава утопия", от която са поместените тук творби, Любомир Левчев я нарича една красива дъщеря на Родопите. А Надежда Захариева пише: "Тя е стигнала много навътре в душата човешка, твърде дълбоко в болката на битието, а там тъгата струи отвсякъде...". Поетесата е известна още и с удивителната си колекция от многолистни детелини, за която Клуб 50+ вече писа.
* * *
Добави коментар
Подобни статии:
По-стари статии:
|
Участвайте в конкурса КОЛЕДНА МАГИЯ и спечелете награди-изненади
Коментари
RSS на коментарите по тази тема