Навън беше ден, но нищичко не се виждаше от виелицата. Толкова гъста мъгла бе обхванала малкото провинциално градче, че дори небето бе забулено от призрачната пелена на танцуващите снежинки.

Затворил се вътре в себе си, той не изпитваше радостта от даряването на щастие и любов. Изпитваше нужда да го прави, но някак се спираше. Не знаеше как, а и болката и горчивината от изгубеното пареха съзнанието му. Още беше жива раната и споменът болезнено напомняше за себе си. Може би след някоя и друга година и той ще бъде щастлив на Коледа.

Тази година бе някак различна. Усещаше се по въздуха. Тайнство, магия или коледен дух – г-н Петров не вярваше в тези неща. Нещо го подтикна да иде на църква. Да се помоли за душите на изгубеното му семейство, че дори и за неговата собствена, макар да не вярваше, че ще успее да открие щастие. И така след края на работния ден на 24 декември г-н Петров се отправи към своя скромен и неукрасен дом. Той беше единственият, който си позволява лукса да работи на Бъдни вечер. Но хората го разбираха, макар и да се плашеха от самотата му и несъзнателно страняха от него. Вечерта премина за него по обичайния начин-гледа телевизия, порция спагети със сос и сирене, нещичко за четене преди сън-предимно правна литература (какво друго да чете един адвокат) и сън. Беше едва десет часа, но той се чувстваше уморен. Дори и през ум не му мина за Добрия Старец и магията му. Просто затвори очи и си пожела да се събуди през новата година...

Ледени тръпки полазиха г-н Петров. Той скочи от леглото като ужилен. Избърса изпотеното си чело и погледна към часовника на нощното шкафче. Беше 11 и 45. Явно беше сънувал кошмар. Легна отново и се опита да заспи. Внезапно някъде в стаята се чу поскърцване. Той се облещи. „Сигурно е прозореца... Пак съм го забравил отворен." С тежка стъпка стана и се отправи към прозореца. Бялата завеса се ветрееше и пускаше хлад в стаята. Студени тръпки отново пропълзяха по тялото му. Какво се случваше? Затвори прозореца и се отправи бавно към леглото си. Тогава чу някакъв глас, който го накара да се разтрепери.

„Можеш да затвориш прозореца, но не можеш да затвориш душата си..."

Какво ли беше това? Съзнанието му бе изтощено и уморено и затова му се причуваше. Легна си и се зави през глава. Искаше да спре да чува тези думи, които кънтяха в съзнанието му като църковна камбана.

„Отвори душата си, отвори сетивата си за доброто, за надеждата..."

Не след дълго прозорецът пак се отвори. Пердето се вееше и от него се появи призрачно бяла фигурка. Тя се носеше няколко метра над земята и се усмихваше приканващо. Г-н Петров не можеше да повярва на очите си. Какво беше това? Защо съзнанието му си играеше така с него!

„Ела с мен, ще те заведа на едно място. Ще ти покажа истината..."

„Сигурно съвсем съм полудял... За да чувам и виждам тези неща". Той светна нощната лампа, поколеба се, но взе очилата си и ги намести върху царствения си нос. Да, беше истина, това създание беше съвсем реално...

„Какво си ти? И какво искаш от мен?"

„Не е важно кой съм, нито от къде идвам, а защо съм тук. Аз съм Коледният дух и съм дошъл при теб, за да ти напомня, че в сърцето ти има място за обич. Коледа е най-великият празник, в който ставаме по-добри, даряваме щастие, усмивки и вяра. Има много хора по света, които като теб страдат несправедливо. Понякога две страдащи души се срещат случайно. Тази среща променя живота им-внася светлина и топлина в бъдещето. Ела с мен, не се страхувай, искам да ти покажа нещо..."

Г-н Петров не знаеше какво да направи. Ангелският глас отекваше в ушите му. Умът му казваше, че това е абсурдно. Какъв беше този ангел? Ангели не съществуваха, нито пък Коледен дух. Но той го виждаше. Той, най-здравомислещият и практичен човек, който можеше да съществува на земята, виждаше и най-вече усещаше чуждото присъствие като положително. Защо пък да не му се довери? Какво ще изгуби?...

„Добре, съгласен съм. Идвам с теб. Но как?"

„Просто повярвай и затвори очи. Останалото е моя работа. Ще те заведа на едно специално място." След тези думи Коледният дух обгърна малката фигурка на г-н Петров и двамата изчезнаха в нощния мрак.

Мястото му беше непознато. Беше мръсно и студено. Тъмнина обгръщаше всичко.

„Къде сме?"- попита г-н Петров.

„В дом за изоставени деца .Тихо, само наблюдавай."

„Защо е тъмно?"

„Защото пестят от електроенергия. Нямат достатъчно средства, за да изхранват всички деца. Ето виж онези там си играят на свещи. Дядо Коледа не им е донесъл подаръци и тази година. Колко жалко, така се надяват милите. Всяка година пишат ли, пишат писма, а нищо."

„Но защо не получават?"

„Защото няма кой да им ги осигури. Домът е беден, а тук живеят над 120 деца."

„Колко жалко! Няма ли какво да се направи?"

„Разбира се,че има. Стига да повярваш... Виждаш ли онова момченце до прозореца. Казва се Ники. Много е нещастен. Сираче е от дълго време. Все не случва на семейство. Едните бяха пияници, другите го караха да проси и не се грижеха за него. Сега никой не го иска. Той е най-голям от всички в дома."

Г-н Петров се вгледа в малката фигурка до прозореца. Това дете имаше изпито личице, като на възрастен човек. Тръпки побиха г-н Петров, защото си спомни за неговото момченце Андрей. Неговият малък Андрейчо беше досущ като този. Само че го нямаше вече. Сякаш игра се заби в сърцето му, но в следващия миг просто изчезна. Загледан в малката фигурка, долепена до прозореца, той си спомни усмивката на неговото дете, когато го прегръщаше и целуваше... Да, децата обичат да бъдат целувани, прегръщани, обгрижвани по всякакъв начин. Да са обичани. А това дете сякаш не знаеше какво е това... Колко тъжно. Болката от спомена задуши емоцията и изтръгна болезнени сълзи от изстрадалия мъж. Не беше плакал с години, а сега сякаш... Сякаш нещо се пропука дълбоко в него. И се отприщи. Едри сълзи закапаха по брадясалите бузи. Сърцето му се сви при гледката на малката главичка, опряна в прозореца. Това дете беше различно. Не като другите. Той странеше, той се страхуваше да общува. И какво го чакаше насетне в живота? Само неправди, а бе толкова малко и крехко...

Г-н Петров дълго го наблюдава без да помръдне. Така му се искаше да се приближи, да го заговори, да го опознае. Толкова много приличаше на неговото дете. Андрейчо сега беше с майка си, на едно по-добро място. А той-сам. Да се мъчи на тази проклета и грешна земя.

Тогава отново се вгледа в момченцето... Да, това беше неговото спасение.

Едри снежинки се блъскаха из въздуха, сякаш танцуваха валс. Времето бе тихо. Наближаваше Коледа. Най-светлият празник за всички хора по света. Домът за сирачета получаваше всяка година финансова помощ и Дядо Коледа, който носеше играчки на всяко дете. Те вече не ядяха боб и леща, а каквото си поискат. Почувствали се обичани и щастливи, сирачетата вярваха, че на Коледа стават чудеса. Молеха се тяхното чудо скоро да се случи – да си намерят приемни семейства.

Малката къщичка на хълма блестеше с невероятна украса. Коледното дърво в градинката сияеше, а натрупалият сняг по него го правеше да изглежда вълшебно. Вътре, около коледната трапеза, стояха мъж на средна възраст и момченце-и двамата с коледни шапки и усмивки.

- „Весела Коледа,татко".
- „Весела Коледа,момчето ми" – просълзено отговаряше бащата. „Ти си моето коледно чудо."
- „Благодаря на Дядо Коледа, че ме срещна с теб, татко...".