На втория ден покорихме средновековната крепост “Лютица”

Тя е сред най-големите в Източните Родопи. Известна е като “Мраморният град” и “Цитаделата на Калоян” и е обявена за археологически паметник на културата. Предполага се, че калето е споменаваният в летописите голям и богат средновековен град Лютица – център на епископия (IX–XVII в.) и архиепископия (XVII–XVIII в.), изиграл важна роля в българската история, особено при царуването на Калоян.

Нищо чудно да е имало град – обикновено около всяка крепост са изграждани селища. Представихме си как и тук по склоновете на планината най-вероятно е кипял живот. На мястото на днешната гора някога е имало къщи и селище, служещи като допълнителна защита на крепостта. Руините ѝ заемат 26 дка площ и имат форма на неправилна елипса. Крепостните стени са дълги около 600 м с височина до 10 м, като са запазени и 8 от 12-те кули на укрепения град. Основният градеж е античен и най-вероятно датира още от IV–VI в.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

За първи път името на крепостта се появява в епископските списъци от IX в. – времето на император Лъв VI Философ (886-912 г.). Крепостта е разрушавана многократно, сегашният строеж вероятно е от XII–XIII в. – времето на цар Калоян. Османските нашественици са завладели Лютица без бой, което ѝ спестило поредното разрушаване, а освен това тя запазила статута си на епископски център.

До крепостта води черен път със стръмнини, по който могат да минат джипове, но съвсем различно е пътешествието пеш през пресечен терен сред дивна букова гора, уханни туфи мащерка, бавно щъкащи костенурки и прескачащи краката гущерчета!

Тръгнахме с колата и от квартал Лъджа на Ивайловград има отклонение с указателна табела, сочеща 6 км до крепостта, но това се оказа не съвсем вярно. Тук започваше черен път, лъкатушещ по леко възвишение, където забелязахме съхранени немски бункери от времето на Втората световна война.

Реално пътят се оказа дълъг не 6 км, а 9–10 км, които с нормално темпо изминахме за около час и 50 минути. За съжаление крепостта не е добре поддържана, избуялата зелена растителност почти не позволява да се различат останките и да се добие представа за размерите на градежа.

Усещанията на това място, ходенето по запазената външна стена и великолепната гледка, която се открива към Родопските склонове, те кара да се чувстваш повече българин. Може би това витае в тукашния въздух – през вековете корените на жителите на този район са били многократно изтръгвани и засаждани от двете страни на сегашната държавна граница заради превратностите на балканската политика.