Ако България има бохеми, то Божинов е сред най-големите

По ирония на съдбата появилият се на бял свят на 24 февруари 1878 г. Александър Божинов е от родния град на Алеко – Свищов. Дали това пък не е причината да стане и духовен наследник на Щастливеца, продължител на делото му...

Творчеството на Божинов разруши не малко кумири и на доста други попречи да се съградят... Целият наш живот мина през неговите пръсти и той ни го представи такъв какъвто е: с жалкото и дребното, с пошлото и унизителното, със службогонщината и рушветчилъка, с провинциалната елегантност и непредъвканата европейщина, със силните на деня и пречупения гръбнак...

Тази оценка за творчеството на Александър Божинов намерих в Юбилейния сборник, издаден през 1924 г., по повод 25-годишната творческа дейност на художника. Сред имената, взели участие в организирането на тържеството, са: Елин Пелин, проф. Александър Балабанов, Андрей Протич, художниците Никола Танев и Борис Денев.

Свищовлията се премества със семейството си в София едва 4-годишен. Баща му Никола получава чиновническо място в Българската народна банка. Седемчленното семейство сменя квартира след квартира, за да обиколи почти цяла София.

Първите творчески опити

на Божинов са в поезията. Детската му мечта е да стане писател, но след завършване на пети гимназиален клас, ненадейно и за самия себе си, Сашката (както го наричат приятелите му) решава да стане художник, и постъпва в току-що откритото Рисувално училище. Негови преподаватели са Иван Мърквичка, Антон Митов, Ярослав Вешин. След години Божинов ще сподели в мемоарната си книга Минали дни:

Бяха излезли няколко броя от вестник „Поща“ и в един от тях забелязах, че има някаква рисунка, заета от чужд вестник, с политически сатиричен текст. Това ме накара да нарисувам и аз нещо подобно, но с нашенски сюжет. Сложих го в блокчето си и направих посещение на редакцията. Стоян Шангов вдигна глава и запита:

- Какво желаете, млади момко?
- Нарисувах нещо и ви го нося, ако искате да го използвате за вестника си.

Шангов взе да гледа моето велико произведение, отвори чекмедженцето на масата си, извади някакви пари и ми даде три лева.
- Стигат ли ти?
Как няма да стигат, три лева са това...

Още като студент Божинов става отговорник по картините и карикатурите в току-що основания хумористичен вестник „Смях и сълзи“, а главният редактор Ради Радев е впечатлен и от не по-малко карикатурния вид на студента.

Спомням си като сега запознанството със Сашо – висок, тънък, дори мършав момък, с живи очички. Над тях се надвесваха характерни вити вежди и всичко това облечено във вехти и изтъркани дрешки. С изключение на сантименталната му вратовръзка, цветна, развята, когато Сашо бърза – а той винаги бързаше!.. Обущата му... Той сам казваше: „Байно, скоро ще почнем да стъпваме по земята.“

Меката му изтъркана шапка похлупваше дълги буйни коси, понякога падащи отпред до устата, над която още нямаше мустачки.

Бай Иван, управителят на печатницата, съмнително го оглеждаше и питаше:
- И това ли ще пише във вестника?!

За него Божинов беше „това-онова“, защото често бай Иван ми казваше:
- Онова пак те търси!

„Онова“ обаче скоро стана нещо, което удиви и разсмя не само бай Иван, но и цяла България...

Главният редактор на „Смях и сълзи“ продължава спомените си:

Искахме с Божинов да имаме вестникарски карти за ложата в Народното събрание. Написах писмо и Божинов го отнесе на директора по печата. Той му отказал, защото писмото няма печат. Само подпис на редактора не бил достатъчен.

Седни сега и нарисувай на редакцията кръгъл печат – казвам на Божинов. – Наоколо пиши: Редакция и администрация на в-к „Смях и сълзи“. В средата нарисувай карикатура на директора на печата.

Речено – сторено. Два дни след това Радев занесъл писмото с печата и го показал на началника. Познал карикатурата, той скочил като ужилен.

- Сакън да не правите такъв печат... Ах, момчета, момчета, с вас човек ни вземане, ни даване да има...

Извади от чекмеджето си карта, попълни името на вестника и моето име и ми я подаде.

- А за Александър Божинов? – питам аз.
- Не може... Той е малолетен... Аз съм свищовлия, познавам го.

В „Смях и сълзи“ излиза карикатурата на Божинов

Дебюта на правителството

Д-р Константин Стоилов е заявил, че „Ключът на българската политика се намира в Цариград“. Това изявление на премиер-министъра е достатъчно за Божинов да облече членовете на кабинета в турски роби и джубета, с чалми и фесове...

Заради подобен случай главният редактор Ради Радев дори застава пред съда. Карикатурите на малолетния Божинов „боднали“ княз Фердинанд, той боднал правителството, то боднало прокуратурата и така се стигнало до съдебната зала.

В решителния ден залата била препълнена с хора. Ето какво разказва Ради Радев:

По едно време – шум и боричкане пред стъклената врата на заседателната зала. Обръщаме се. Там разсилният тласка някого.

- Вън! – вика той. – Вън... ти си малолетен!
- Какво малолетен... Махай се да вляза... Аз навлякох тази беля...
Малолетният борец беше Александър Божинов, който изтласка разсилния и с разчорлена коса се смеси с публиката...
Съдът влезе. Цели два дни ни разпитваха, обвиняваха и накрая съдът наложи 4 месеца затвор...

След неделя почина княгиня Мария Луиза и

„българската карикатура“ беше помилвана

Аз напуснах затвора, за да продължа издаването на вестника, а Александър Божинов, вече стъпил на краката си, без страх и съмнение, закрачи по своя път...

Появата на Божиновите карикатури в пресата предизвикват недоволството на Иван Мърквичка, според когото „не е позволено на един ученик да прави карикатури на политически лица“.

Ще минат години преди Александър Божинов да получи признанието на своя професор. През 1937 г. той урежда изложба в ателието си. Мърквичка, който вече живее в Прага, посещава изложбата и му казва: Аз следях внимателно вашето развитие и се радвам на напредъка ви – това е върхът, който един художник може да достигне в своя жанр и в своето творчество.

От 1902 до 1904 г. Божинов живее и работи в Мюнхен. След завръщането си в България се присъединява към хумористичния вестник

Българан

който обединява цвета на младата ни литературна и артистична бохема. Именно на неговите страници Божинов се изявява не само като майстор на шаржове и карикатури, но и като литератор.

Хумористичният вестник „Българан“ бе едно литературно събитие – пише в спомените си Елин Пелин. – Още от първите броеве в него започна да сътрудничи и Александър Балабанов, който по-после стана душата на вестника. Около него се групираха тогавашните млади писатели, които станаха и неразделни приятели, наречени от тогавашната публика – „Българановци“.

Квартирата на Българановци беше гостилница „Средна гора“ на улица „Раковски“ срещу Славянска беседа. Държеше я бай Георги от Панагюрище – оригинален и весел човек, който вземаше участие наравно с нас във всички лудории... Там се хранехме на юнашка вересия... По цели нощи се прекарваше в смях и веселие. Програмите на тия интимни забавления бяха разнообразни и нескончаеми. Главният изпълнител беше Александър Божинов. На стената, при масата, на която се хранехме, имаше закована грамадна, небоядисана дъска, на която се записваха най-умните глупости, които някой от компанията кажеше случайно. И за голяма похвала на „Българановците“ дъската беше изписана цялата. Там също се намираха всевъзможни карикатури и рисунки, изписани от Божиновата ръка...

Към спомена на Елин Пелин ще прибавя и този на журналиста Христо Бръзицов:

Разбира се, на масата присядаха и други, случайно влезли, стига да са добри познати. Масата беше кръгла, голяма... Александър Балабанов казваше:

- Елате, елате! На нашата маса винаги има място за още един – както винаги има място за още един в трамвая и в женското сърце...

Около тая маса непрекъснато се носеше смях...
Балабанов се мъчи да си сипе сода от шише със сифон. И най-сетне се обръща към „оръженосеца" си Пелинко:
- Сипи ми една сода...
- Не се казва „сипи сода", а „шорни"... – поправя го чистофайникът на българския народен говор, Елин Пелин.

Редакторът на хумористичен вестник или списание можеше, ако постои повечко сред тия хора, да си напълни страниците...

През 1906 г. „Българановци“ издават свой сборник, в който Александър Божинов е записал:

...обичам, каквото мисля да го изрисувам или да го наредя в стихове. Прави ми удоволствие да се закачам, затуй и мен ме закачат често: тъй разбирам смисъла на живота и се считам за най-щастливия човек на земното кълбо: Обичам хубавия смях, хубавата бира и хубавите хора...

В сборника той публикува пародии на популярни произведения на наши големи автори, подписани с псевдоним: Орландо или Гений №3. Ето една пародия по Левски на Иван Вазов:

О, кресло държавно!
по срам и по подлост – няма тебе равно!
ний сме видели, уви, да седят
по теб много жертви, без да се срамят
и Царят отгоре с тях да си играе:
ту да ги гощава, ту да ги ругае...

„Българановци“ устройват и вечери, като сами изпълняват програмата. Присъствайки на една такава проява, Симеон Радев възкликва: Оргинален художник, духовит поет, Божинов бил и актьор! Той въведе у нас и концертното рисуване.

Карикатуристът е сред създателите на родния Куклен театър, но и сред организаторите на нестандартния оркестър на

Бръмбъзъците

състав от приятели, музициращи на самоделни инструменти, очаквани с нетърпение на карнавалните балове в Дома на изкуствата и печата. Божинов е оставил една карикатура на „Бръмбъзъците“ – той е с дайре в ръка...

Двамата с Елин Пелин често правят обиколки из софийско – на лов или просто на излет – като естествено се задържат и в шопските кръчмици.

В своята галерия от герои Елин Пелин прибави някои и от моята сбирка – спомня си Александър Божинов. – Нему много допадна моя герой-философ Пижо, и го въведе в кръга на своите познати.
Пендо намерихме през една зима в едно от горублянските ханчета. Той се беше припекъл до кюмбето и мечтаеше за онова, дето няма да го бъде...

Пижо и Пендо се превръщат в любими герои на устния шопски фолклор. Александър Божинов илюстрира с много обич не само книгите на Елин Пелин, но и детските книги на Дора Габе, на Ангел Каралийчев... А през 1920 и 1921 г. една след друга излизат неговите Златната книга за децата и Азбуката за най-малките българчета – заветни книжки от детството на поколения българи.

Години по-късно Александър Божинов скромно ще сподели:

Аз може би съм единствения от художниците, към когото са се отнасяли най-гальовно и критика, и общество. Понякога преценката за моето художествено творчество е била толкова висока и ласкава, че ме е смущавало едно такова разточителство на похвали...