Стаичката на душата се подрежда от самите нас

"Кафето дори с три лъжички захар е горчиво? Пак заваля и отиде нахалост вчерашното миене на прозорци! Защо ми е криво? Колко мрачен е денят? Никой не ми се обажда, не ми е писал на електронната поща... Да беше изгряло поне малко слънце, а не сутрешните облаци да ми натискат очите!”

Егоизмът ни понякога така набъбва и аха да се разпукне и разцъфти. За кривиците на останалите използваме лупа, а за нашата непохватност и леност... извинения. Цял гердан от фантасмагории – коя от коя по-необичайни и неочаквани.
Мрънкаме и дращим по нервите на слушателите си. Болките ни са сто и една, и пак не сме ги изброили до край.

"Ако не беше се случило точно в средата на месеца? Защо той направи това, а аз не му отговорих? Да си бях сега у дома – ситуацията не би била плачевна и майка щеше да се намеси!"

Списъкът с извинения и измисляне на оправдания надебелява.

"От пусто в празно" – има такава поговорка. Няма по-подходяща за дотяганията на една позната. Лошите герои от действителността я притискат и тя не вижда пролука в бъркотията. Отклонява темата за кратко в нова посока и хайде пак се връща към ближене на раните...Чувства се в свои води, харесва ѝ да се повтаря и окайва. "Колко хубаво ми беше, когато..." Живее си на сигурно в миналото и не я интересува, че това е затворена страница. Оплакванията са като некъсащи се ластици. Обтяга, омотава, кръстосва – те са си здрави. Отърване няма!

Ако в нас е тъмнина, милиони лампи да са запалени и да светят денонощно, мракът ще си остане. Болният слуша препоръките за употребата на лекарствата, вижда аптеките, носят му хапчетата... но ако подозренията са по-големи от желанието и разбирането, ако в него се борят хиляди дяволчета, победата е блян. Болеста съществува – въпреки доказаните начини за преодоляването ѝ.

Красотата и светлината си съществуват,

"Моля, внимавайте, когато говорите с мен! Бъдете толерантни! Съчувствието къде ви е? Не дразнете слуха ми с изисквания и съвети! Не понасям високия тон!"
Измъкването ще е с буря от пропадания и сътресения – заради нашия собствен непукизъм, а не от неразбирането и отхвърлянето на другите!

Човек не ще бъде разочарован от останалия свят, ако не очаква нищо, а чакането е насочено към него. Не е оправдано да дебнем за несъвършенствата в околните, а да не познаваме себе си, да не сме наясно какви сме. И ако сме уплашени от нашите минуси... какво ни остава: да изохкаме и да се напрегвем да поработим върху обръщането им в плюсове.

Вътрешната ти стаичка – пометена и с дрърнати перденца ли е? Отваряш ли прозореца за свеж въздух... Влизаш ли често в нея или надзърташ за секунди...
Няма празник и празничност за човек, необичащ и не ценяш делника си, топлината на семейството и помощта на близките.

Празникът е върха на много, много преуморени от труд и надежди делници. Краката болят, вие ти се свят, спи ти се само като съзреш възглавницата, но отвътре ти пее. Акомпанира ти невидима китара. Подкрепя я флейта. Хор зазвучава, ако притихнеш.
Твоята лична градинка, мислите ти, вътрешността ти, е грижливо съхранена и неопетнена, неокаляна, без хартии и фасове. Наученото, разбраното, опитаното е с теб навсякъде. И предателство не ще доживееш.

"И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло..."

Материалът не участва в конкурса за разпределението на месечната награда