Как да направим от омразата любов

Да се мразя ли? О, не! Отучих се отдавна. Обичам се цялата, приемам се с недостатъците си! – тъй си повтарям от години.

Ама глас не издавам! Това ме измъчва и се чувствам некомфортно. Такава съм си – слаба и неуспяваща. И точно тогава, както понякога се случва, някъде вътре в мен от лявата ми страна се обажда един дрезгав глас и заявява: „Мразя се". Ама аз, нали съм тренирана, веднага започвам да го оборвам:

„Обичам се, въпреки, че се мразя!

Да... май това исках да й кажа – да се приеме заедно с непоносимостта към себе си, пък после вече може да работи да промени нещо. Даа... Верни неща! Лесно се дава акъл! А аз, докъде стигнах? Работих, занимавах се с психотеренинг и уж успявах, а ето пак от време на време гласът се обажда!

Тръгвам си разстроена и сериозно нахъсана да се справя с това негативно чувство веднъж завинаги! Тя, неприязънта, си е моя, но пък и не съвсем точно, защото този прегракнал глас е на една моя част, която винаги и винаги се е криела и е отказвала да влезе в контакт с мен. Да, тя се крие, иска да си съществува самостоятелно и пет пари не дава, че я обичам! Или поне така си мисля, защото ми е втълпено – че трябва да се обичам, защото, ако не обичам себе си, как бих могла да обичам другите! И уж я обичам (т. е. себе си), ама яко й се дразня и много, много не желая да й чувам гласа, камо ли да я виждам!

С толкова субличности съм се сговорила, а с тази не се получава нищо

Пък то как ли ще се получи, като не искам да ми се мярка пред очите!

Но сега е дошло времето и аз я призовавам:
- Покажи се, мила! Не се плаши, не съм толкова страшна!

Но се чува само прегракнало:
- Мразя те!

О, сега говори като отделна личност! Тя мрази мен! Ето я моята омраза, гледана отстрани. Става по-лесно!

- Не е толкова страшно, че ме мразиш! Аз го знам и не се сърдя! Просто се покажи!

Тя надниква за части от секундата – нещо сиво-черно дрипаво – и отново изграква троснато: Мразя те!

Няколко пъти се показва, но не застава пред мен.

Знам, че мога да й задам въпроси и да се получи разговор, но сега имам други планове.

- Ти си много важна за мен! Твоето чувство е важно! Затова те викам! Ти си част от екип и ни липсваш!

Най-после изскача. Сива, дрипава, приведена, сбръчкана, суха, кокалеста... Отшелница... Очи не се виждат, но две сивосини дълбини се взират в мен с недоверие.

В единия край – страх и несигурност, в другия – любопитство и надежда

И една готовност да се шмугне и потули вътре в мен.

Бррр! Дума да не става!

Но искам да й помогна и това го мога, стига да ми съдейства. А тя вече е готова.

- Ми, хайде, свободно изрази своята омраза! Това е много важно за мен! Изрази я, както можеш!
- Мразя те! Мразя те! Мразя те! – рецитира страстно дръгливата ми част като удря с юмруци по въображаема маса. После спира, замряла в очакване!
- Браво! Давай още! Я, вземи нещо да блъскаш за по-ефектно.

И като в приказка (пък то не е ли?) се появява някаква дъска и тя започва да налага изневиделица появил се пън.

- Още... още... още...

Изморявам се да подканям сърцато и без това изтерзаното същество... А сиво-черното петно измъглява, т. е. превръща се в призрачна мъгла и от нея се материализира едно четиригодишно момиченце. Бонбон! Вижда ме и мигом се хвърля в обятията ми, а аз се разтапям от радост.

- Обичам те! - ликува то.

Трепвам, защото никак не обичам този израз. Все фалшив ми изглежда! Но сега го казва моята прекрасна субличност, която толкова обичам. Ама защо пък четиригодишна! Откъде да знам? Такава се появи. Вероятно съм била на тази възраст, когато нещо или някой ме е накарал да се намразя. Може да се изследва. Толкова години правя успешни проучвания. Пък това ще е най-революционното!

Но защо да се занимавам с подробности?

За пръв път не ме интересува причината, породила психотравма! Сега ми е леко и радостно.

Негативните чувства трябва да се изразяват и да се превръщат в красота и хармония!