За един учител без ръце, две циганета и две патерици, срещнали бъдеще на едно кръстовище

Минавам на този светофар от години. По няколко пъти на ден. Познавам всичките му „наематели" – от двете циганчета, които мият стъклата на колите, през старицата с изкривени пръсти, здраво стиснали две мършави китки със здравец (за продан разбира се), та чак до момчето с двете патерици, което протяга ръка най-вече към прозорците на скъпите лимузини.

През годините този светофар беше „работно място" за всички тях. Те се появяваха от някъде, прекарваха известно време тук, движейки се шумно между колите и съвсем неочаквано някой ден, просто изчезваха. След известно време отново се връщаха, все едно, че никога не са си тръгвали.

Затова изобщо не се изненадах, когато един зимен ден, спирайки под червената светлина на светофара, видях

мъжът около петдесетте,

облечен в кафяво, оръфано яке и тъмен панталон – ново попълнение към работещите тук. Носеше каскет и се различаваше от другите, макар че беше просяк като тях. Беше чист и някак си по своему спретнат. Прошарената му коса се подаваше на снопчета изпод каскета.

„Странна птица!" – помислих си.
Дори не забелязах, че ръкавите на якето му се веят свободно, твърде свободно.
Едва на следващият ден, минавайки отново, си дадох сметка, че няма... ръце! Те просто липсваха! От раменете надолу, ръкавите му бяха празни и безжизнени! И двата!
Гледах го и не можех да откъсна погледа си – ужасът има своя притегателна сила.
Зачудих се как взима подадените му монети и чак тогава видях кутията, която висеше на врата му – малка, шарена, от шипков чай, завързана с канап.

Докато го наблюдавах към мен се приближи едно от циганетата (явно работата им вървеше на това кръстовище, защото вече два месеца се срещахме тук).
– Здрасти, како! Как си? – понякога им давах дребни стотинки или им носех
шоколад и те не пропускаха да ме попитат как съм. Аз от своя страна задавах същия въпрос и така първо научих имената им, а после и части от живота им. (Някои верни, а други – откровени лъжи.)
– Здрасти, Ася. Добре съм. А ти? – не изпусках от поглед „новия" наемател.
– Ааааа и аз съм добре, малко е студено днеска... ама нищо, нищо – тя подуха в
зачервените си от студа ръце.
Подадох ѝ една монета, като се разбрахме да не мие стъклото, защото току-що излизах от автомивката и попитах:
– Този май е нов, а? Не съм го виждала досега – и кимнах към мъжът без ръце.
– Аха, нов е, от миналата седмица... Ама не ни пречи. Знайш ли, како – той бил учител, ама останал без ръце... и без работа. Сега проси, щото искал да си купи преза... про... такова де, изкуствена ръка, нали се сещаш?
Сега вече си обясних спретнатия вид и каскетът – човекът бил учител. Наистина беше различен.
Светофарът примигна и нямаше време за повече въпроси, затова потегляйки, махнах на циганчето:
– Айде, чао!
– Чао, како, и да ти върви! – всеки път ме благославяше с надеждата, че като
се видим следващият път пак ще ѝ дам някоя стотинка.

продължих да минавам на светофара

а зимата вече беше към края си и все по-често слънцето напомняше за идващата пролет.
Тук все така, „работеха" двете циганчета, но със затоплянето на времето се беше появил и младежът с двете патерици. Интересното бе, че в студените месеци той почти не се мяркаше наоколо. Сигурно някой се грижеше за него през това време, а напролет той „връщаше услугата" просейки за този „някой". Във всеки бизнес си има правила, защо те да не действат и тук.

Учителят с каскета и без ръце също беше на кръстовището. Човек можеше да го види дори и в най-студените дни. Свил глава във вдигнатата яка на якето, с ръкави здраво пъхнати в джобовете, за да не влиза вятърът през тях, той обикаляше наоколо без да досажда. Все едно просто пресичаше улицата, между спрелите коли. Шофьорите го викаха и пускаха монетите в кутията, окачена на врата му, а той неизменно отговаряше – „много благодаря, желая ви здраве". (Кутията вече беше пластмасова. Може би, тази от чая не бе издържала тежестта на стотинките.)

Аз също пусках от време на време, но така и не успях да събера смелост да го заговоря. Изпитвах странно чувство на вина, че не мога да му помогна, чувствах се неловко от начина по който беше принуден да събира пари, за да има шанса да води нормален живот.
В главата ми един през друг се нижеха

въпросите

къде ли живее, има ли кой да се грижи за него, колко ли струва една протеза и операцията по нейното поставяне? Понякога се питах как ли е загубил ръцете си?

От циганчето научавах отделни неща – живеел при една баба. Наемът си плащал от пенсията, която взимал, но тя била малко и не успявал да спестява. Всичко, което изкарвал на светофара събирал, за да може да си купи протеза и да си намери работа.

Виж случката, която го беше докарала до тук, беше адски нелепа история.
Мъжът бил учител по биология. Веднъж в кабинета станал пожар. Пламнали хартиени табла, пластмасови макети и „всякви други работи и матреали за ученето" (според Ася). След няколко уточняващи въпроса стана ясно, че всъщност пожарът е горял в хранилището към кабинета по биология, където наистина има доста неща за горене.
Бил подпален от недоволен ученик, който обаче останал (не разбрах защо) приклещен в горящата стая. Докато се опитвал да го издърпа през стъклото над вратата, („защото вратата била затисната") учителят изгорил ръце си. Раните били страшни и въпреки, че се лекувал, той получил инфекция. Единственият начин да спасят живота му бил да жертват ръцете му.

Имаше бели места в историята, които можеше да попълни само учителят, но... все още не смеех да го заговоря.
Питах се каква ли смелост трябва да притежава човек, за да пъхне в огъня и двете си ръце? И смелост ли беше това или безумие? В крайна сметка дали безумците не бяха по-добрата половина от човечеството?

Каквато и да беше истината, каквито и да бяха отговорите, аз усещах към този човек странна смесица от необясними чувства, които не ми позволяваха да го заговоря. А някой беше казал, че отговори получават само смелите, така че белите места си оставаха бели.