Замъчи се Божа майка от Игнажден до Коледа...

Векове наред дедите ни смятали дните около най-късата нощ за началото на Новата година. Затова не бива да ни учудва, че коледно-новогодишните обреди и обичаи, съхранени в българския фолклор, са едни от най-богатите. За начало им отреден 20 декември, Игнажден.

Християнското оправдание, което народът е „измислил“, за да запази новогодишните си обичаи, е формулирано с представата, че родилните мъки на Богородица продължават от Игнажден до Коледа, както се пее и в народните песни „Замъчи се Божа майка от Игнажден до Коледа“.

Всъщност празникът Рождество възникнал след ІV век. Дотогава се празнували само Богоявление, Възкресение и Петдесетница. Когато нуждата от Рождението на Христос започнала осезателно да се чувства, за празника бил определен 25 декември. Впрочем тази дата отдавна била чествана у езичниците като рожден ден на непобедимия слънчев бог.

На укора, че християните започнали да празнуват деня на слънцето също като езичниците, Св. Августин отговорил: „Ние го празнуваме не като неверниците, заради слънцето, а заради оногова, който дал слънцето.“ Христос бил обявен за истинско слънце, озарило света и спасило човечеството от мрака на заблудата.

Върху празника, смятан и за начало на астрономическата нова година, силно влияние упражнили зимните празници на древен Рим и по-специално януарските календи. Те дали и славянското име на Рождество Христово – Коледа. В чест на едни или други божества римляните принасяли жертви, уреждали игри, разменяли си дарове, устройвали угощения, изказвали пожелания за щастие, гадаели за бъдещето.

Ето как нашите деди преплели стародавните вярвания с православния канон, за да се получи тази богата празнична обредност.

Но да се върнем на Игнажден. Един от най-типичните обичаи на този ден е така нареченият „полазник“ или „полезник“, в който е заложена идеята за магията на първия ден. Името идва от корена на „полза“ и означава човек, който ще донесе полза, щастие на дома. Гадае се по това кой гост пръв ще прекрачи прага на дома – от него зависи благополучието на домочадието.

Но за да не се оставя на случайността, на много места човек сам избира „полазника“ си – предния ден, с бъклица вино, отива и го кани да посети пръв дома му, защото е уверен, че ще му донесе сполука.

На самия ден, още преди да съмне, огънят гори в огнището и гозбата ври. Полазникът не бива да влезе в дома с празни ръце – носи наръч трески от дръвника и някаква пръчка. Треските пуска в огъня, а с пръчката разравя горящите главни, та да пръснат искри. И благославя: „Колко искри в тази къща, толкова пилета и берекет да има.“

След това домакинята поднася на ранния гост ситото, най-тайнственият и магически уред в домакинството, пълно с жито. Полазникът го разклаща, както се прави при сеене, и произнася нова благословия: „Да се роди, дето рало ходи и дето не ходи.“ Да има берекет и при посятото и при никналото само.

Навсякъде на полазника се слага трапеза, някъде го и даруват.

Твърде интересен е и обичаят от Русенско и Разградско вардене на квас. Участничките, моми и жени, се събират вечерта срещу празника в някой дом и две от момите – едната първо, а другата последно дете на родителите си – замесват гърбом към нощвите тесто, в което баби са сложили различни магьоснически билки.

Така обърнати с гръб към нощвите, като към неизвестността, която носи идващата нова година, двете моми месят, без да гледат. Тестото се оставя в един ъгъл на стаята и цяла нощ край него стои будна омъжена жена, а през това време останалите играят хоро.

Това се повтаря дванадесет нощи до Нова година, като се сменя само мястото за изпълнение на обичая. Особено внимание се отделя на три вечери – първата срещу Игнажден, срещу Коледа и срещу Нова година. Последната вечер разделят тестото между всички участнички и то се пази за лек и за магии.

В Родопите на Игнажден момите правят обредни гадания за женитба. Те пускат пръстените си в „мълчана вода“ (докато са я носили, не са говорили) и оставят котлето една вечер под трендафил, „на звездите“, покрито с червено було.

На следния ден вадят пръстените и припяват, като наричат всеки пръстен, за какъв ерген ще се омъжи притежателката му. И тук чрез магията на словото се надяват да се сбъднат мечтите им за щастлив семеен живот.

Игнажден не се противопоставя на Коледа, той е част от нейното приближаване, подготовка за празнуването ѝ. Затова на този ден се събират и коледарите. На Игнажден те отиват да поканят станеника си, с вечната бъклица с вино, да разпределят ролите си, да разучават песните и да се подготвят за предстоящия празник.