Когато отворих поредната книга, която исках да прочета се почувствах привилегирована. Ще попитате защо? Ами по простата причина, че се видях като герой в едно произведение. Независимо, че авторът не познава „своята" героиня, тоест мен, аз го възприех като лично признание, като компенсация за моя офисен живот.
С днешна дата, всеки посегнал към тази книга принадлежи към различна група или категория в нашия социален живот, затова тя ще се възприеме различно. Един ще я захвърли, друг ще прочете донякъде, трети ще я остави за "после" – което никога няма да дойде. Две групи хора обаче, задължително трябва да я прочетат. Едните със сигурност ще стигнат до края, изпитвайки мазохистично усещане от жестоката истина, която се изсипва върху тях, и които ще признаят "Да и аз съм там" – и това са редовите, ежедневни посетители на офиса. Другите, за които съм сигурна, че след първата страница ще си кажат – "празна работа" – а те трябва да стигнат до края, са ръководителите от всички нива в офиса.
"Това е илюзорен свят с илюзорен език и с илюзорна работа. Всичко, което се изисква от служителя е да създава илюзията, че работи" Корин Майер

Авторът почти успява да изведе всички моменти от работната среда в офиса, както и поведенческия модел на участниците в работния процес.
Тук са страданието от безумната и изтощителна ежедневна скука, размислите за това, кой е по-опасен – работният или безработен стрес. На преден план е изведена и темата струва ли си, да се прави осем часово Нищо. За редовия персонал изниква въпроса каква е цената да се чувстваш безкрано мъртъв, докато все още дишаш, и в състояние ли си да се откъснеш от тази безтегловност, за да създаваш нещо свое, като с това доказваш способностите си.

Пред ръководителите на офиса излизат теми като – струва ли си да се създават изкуствени консултанти задоволяващи чувството за Важност и Мисия. Нужни ли са програми за промяна, които фактически не променят нищо. Трябва ли да се инжектират служителите с оптимистични и позитивни "факти", често Нереалистични. Трябва ли борбата за политическа власт в офиса да игнорира безапелационно двете големи маси от служители – първата от хара, които извличат енергия и чувство на удовлетворение от това да работят здраво, и втората от милионите "живи мъртъвци", загубени в пукнатините на тромави, некомпетентно управлявани, пилеещи пари организации, които им позволяват да седят, без да правят нищо в продължение на години. Защо позволяват кадърни служители да бъдат категоризирани като Брутални, когато е очевидно, че говорят Истината.
Авторът идеално свързва елементите в офиса в един затворен и пулсиращ кръг и доказва недвусмислено, че на където и да пулсира – навън, разширявайки се, или навътре свивайки се, неговата безкрайност е крайна и взривоопасният момент е по-близо, отколкото се очаква. Затова книгата е и учебник по основи на корпоративни промени в областта на структуриране на работната среда и управлението и.
Дейвид Болковър поставя началото, с детайлното изследване на елементи от офисния живот, но не затваря темата. Затова когато, и от който и да е автор излезе нова книга посветена на офиса, винаги ще има да се каже още и още по темата, а такива книги неминуемо ще последват, защото съдържанието на офиса се мени ежеминутно.

Личната ми позиция, на човек участващ в офис, идентичен с този описан в книгата е, че на тема "Офисният живот в България: Шокиращата истина", може да се напише отделна книга в чисто български вариант на събития, с елементи и случки, за които фантазията и рационалното мислене на Дейвид Болковър са бедни. Не напразно по-горе споменах, че авторът успява "почти" да изведе всички опорни точки на офисния живот, защото в книгата липсват българските елементи, за които този автор няма как да знае. Ако в оргиналният вариант нещото, което е малко отегчително и неразбираемо за читателя са големият брой статистически данни за чужди компании, то в един българския вариант те ще липсват, и не защото са ненужни, а защото никой не си прави труда да ги изследва, с идеята да промени нещо към по-добро.
И все пак личното мнение на един човек не е миродавно, нека повече хора прочетат тази книга, и всеки сам за себе си да реши от коя страна на офисния живот да застане.

Текст и снимка Станка Шингарова