Селото се казваше Планинец, разположено на закътано място, оградено от всички страни с планински вериги. През него минаваше буйна река, зиме и лете бистра и прозрачна като сълза. Величествените високи борове наоколо приличаха на зелена стена, която пазеше селото от мразовити ветрове и чужди погледи. От височината къщите, наредени покрай реката, изглеждаха като ято снежнобели патици в тихата котловина.

Колата бавно се спусна към центъра на селото и спря пред двуетажна къща. Трифон влезе в двора, мина под асмата и почука на вратата. Отвори сестра му, Цвета, петдесетгодишна с прошарена коса, но все още здрава и енергична.
– Как е мама? – попита той преди да каже „добър ден".
– Сега е по-добре – отговори Цвета.
– Какво каза докторът?
– Какво? Пак същото: високо кръвно, слабо сърце, повишена захар, но така ще е. Каквито и лекарства да взима, вече трудно ще се оправи.

Трифон влезе в стаята и застана до леглото на майка си. Тя лежеше посърнала, отслабнала, сякаш смалена. Усмихна му се и кротката ѝ тъжна усмивка прободе сърцето му. Само преди няколко месеца тя не се спираше, работеше, гледаше кокошките, прекопаваше градината, садеше зеленчуци и цветя, а сега лежеше, останала без сили с помръкнал поглед. Добрите ѝ лешникови очи, винаги усмихнати, го гледаха тъжно.

– Как си, мамо? – попита Трифон. – Донесох ти плодове, трябва да хапваш повече плодове.
– Добре съм – отговори тихо тя. – Нищо ми няма. Ще полежа ден-два и ще стана. Не трябваше да идваш, да си губиш времето.
– Как така! Имам време. Ти за мене не мисли.
– Мисля те, нали съм ти майка. Как са децата, как е Дафинка?
– Добре са. Всички са добре и ти изпращат много поздрави.
–Благодаря, а ти как си?
– И аз съм добре. В момента съм без работа, но скоро пак ще започна.
– Не може да стоиш без работа. Обади се на чичо ти Милко, той ще ти помогне.

Трифон не я попита кой е този чичо Милко, а само се усмихна.
– Ще се оправя, не ме мисли. Сега е по-важно ти да оздравееш.
– Казах ти, нищо ми няма – промълви тихо майка му.

Трифон остана да пренощува в бащината си къща. Вечерта на гости дойдоха племенницата му Милена със съпруга си. Седнаха на масата, напълниха чашките с домашна ракия, разприказваха се. Всички говореха за проблемите си, за това, което ги вълнува. Цвета и мъжът ѝ се занимаваха със земеделие и говореха за ниви и фураж.

Милена, племенницата му, беше омъжена от няколко години, но още нямаха дете и вече искаха да направят ин-витро. Тя и мъжът ѝ бяха ходили при много лекари и на различни изследвания.
– Ще опитаме ин-витро – каза Милена.
– Идете в София и потърсите чичо си Милко, той ще ви помогне – посъветва я майка ѝ Цвета.

„Чичо Милко – каза си Трифон." Днес за втори път чуваше това име. Спомена го най-напред майка му, когато ѝ каза, че е без работа, а сега и Цвета. „Кой ли е той и защо толкова често го споменават? – запита се Трифон."

Племенницата и мъжът ѝ си тръгнаха, а Цвета приготви стаята за Трифон. В тази стая беше отраснал и тук все още всичко си стоеше така, както някога: и леглото, и старата дървена маса, на която учеше и пишеше домашните си като ученик, и малката етажерка с книгите, и разклатеният орехов гардероб, изправен в ъгъла, в който сякаш бяха затворени детските му спомени.

Дълго не можа да заспи, лежеше в леглото, в тъмната стая и мислите му се връщаха назад в годините, когато беше дете, когато скиташе в гората край селото или играеше с момчетата на игрището. „Колко много играехме тогава – от сутрин до вечер. А сега децата не играят." Напоследък почти не виждаше деца, нито по улиците на София, нито в парковете. Какво правят сега? Може би седят само пред компютрите?

Заспа призори и късно се събуди. Беше неделя и не бързаше да си тръгва. Реши да се отбие при братовчед си Панайот. Панайот и жена му Гълъбина се зарадваха като го видяха. Веднага го поканиха на масата. Панайот извади отлежало домашно вино.

– Е, как си? – попита Панайот. – Какво ново в София?
– Добре съм – отговори Трифон, – а вие как я карате?

Панайот беше агроном, но преди две години спечели изборите и стана кмет на Планинец.
– Караме я – отговори той. – Живи сме, здрави сме и това е важното.

Синът на Панайот, Добрин, тази година щеше да завърши гимназия и Трифон го попита какви са му плановете.
– Ще следва – каза баща му. – Ще го пратя в София. Чичо му Милко ще му помогне.

Трифон погледна братовчед си. Пак чичо Милко. „Кой ли е този мъж? – запита се Трифон." Като че ли всички в Планинец се бяха наговорили да споменават само това име. Любопитството започна да човърка Трифон, но той не попита Панайот кой е чичо Милко и защо толкова често го споменават.

След час се сбогува с Панайот, с Гълъбина и със сина им и си тръгна. Реши да мине през центъра на селото и се отби в кръчмата, за да си купи цигари. Както всяка неделя, кръчмата отрано беше пълна с мъже. Пиеха, разговаряха. Някои от тях го познаха и го извикаха да седне при тях.

– Ей, Трифоне, наборе, добре си дошъл. Ела да се видим, да пием по едно. Отдавна не си минавал насам.

Седна при съучениците си Манол и Петър. Поръча си бира, колкото да не ги обиди. Те си говореха и той се заслуша в разговора им. Беше далече от техните проблеми. Отдавна пътищата им се бяха разделили.

– Тази пролет реката пак ще прелее. Много сняг се натрупа по планината – каза Манол.
– Ще прелее и ще ни залее – кимна с глава Петър.
– Не бойте се, чичо Милко обеща, че ще ни помогне да направим дигите – обади се Иван, който досега мълчаливо седеше до тях.

Трифон го погледна. Пак чичо Милко. Какво става, под път и над път все за този чичо Милко говорят.
След малко Манол и Петър заговориха за нещо друго. Петър обясняваше на Манол, че синът му, който живее в София, вече цяла година е без работа.
– Защо не му кажеш да потърси чичо Милко, той ще му помогне – посъветва го Манол.

„Отново чичо Милко – каза си Трифон." След като си изпи бирата, той плати сметката, почерпи старите си приятели и си тръгна. Прибра се у дома. Беше станало обяд и седнаха всички да обядват. По време на обеда Трифон реши да попита Цвета:
– Два дни съм тука и чувам само едно име "чичо Милко". Кой е той и защо всички толкова често го споменават?
– Как кой? Забравил ли си? – учуди се сестра му. – Чичо Милко ни се пада малко роднина. Той е племенник на леля Пена, братовчедка на мама. Миналата година стана народен представител.

Изведнъж всичко му се изясни. Ето защо толкова често споменаваха това име. Следобед се сбогува с майка си, със сестра си и потегли за София. Докато минаваше през селото, гледаше улиците, къщите, дворовете и сякаш едва сега забеляза колко всичко е запустяло и изоставено. Като че ли от години тук никой нищо не беше направил. По улиците се чернееха дупки, реката, някога чиста и бистра, сега беше затлачена от дървета и храсти, по тротоарите пред къщите растяха бурени и трева, селският парк беше занемарен.

Сякаш всички в селото чакаха чичо Милко да дойде и да оправи нещата. Като че ли живееха с мисълта, че само чичо Милко ще реши проблемите, ще помогне на всички и животът им ще бъде хубав и щастлив, ще имат работа и деца. Тук, откъснати от света, те сякаш имаха само една мечта, една илюзия.

(София, 30. 01. 2011 г.)

* * *