В кулинарията е същото като в любовта

Желанието те връхлита със същия изблик на страст и себеотдаване. Но идва момент, в който се отегчаваш и, позовавайки се на старата стоическа максима, че човек яде, за да живее, забравяш пътя към кухнята и минаваш на суха храна.

За да не изгубиш съвсем себеуважението си в такъв момент, ти трябва някой гуру-сладокусник като Цаньо Сърнев, светла му памет, който да ти върне поетиката на дървената лъжица и да те накара да цениш повече небцето си.

Признавам, че си купувах „Капитал” именно заради рубриката му в края на културната секция. Стигаше ми да прочета за пържоли „Облак на вилица” или за телешко „Завивай ме нежно”, за да ми се прище да започна да дрънкам с тенджерите в кухнята. Не че винаги го правех, но поне желанието отново се разпалваше.

Не е същото с готварските книги. Липсва задушевност. Експериментаторският ми дух започва да се бунтува на заповедните изречения: сложете това, прибавете онова, разбъркайте... Липсва тръпката.

Гастрономията, както и любовта, не търпят удивителни накрая. Обичай! Готви! Не става. Трябва да ти дойде отвътре. Да те озари вдъхновението. Или пък... ужасно да те домързи да излезеш да пазаруваш. Както стана в моя случай. И точно тогава направих едно от най-съдбовните открития в живота си. С хладилник, пълен (или по-скоро празен) с остатъци, ми се дояде нещо по така. Реших да се обърна към всезнаещия Google за помощ. В полето за търсене изредих ограничените си запаси: кашкавал, сирене, майонеза, добавих „рецепти” и изчаках да видя какво ще стане. Така открих Мариана G.

Мариана G

Модератор. Гурман. Все впечатляващи титли, скрити зад черни слънчеви очила. Признавам, заинтригувах се. И имаше защо. Попаднах на Кашкавалено руло. Все пак изборът ми беше ограничен от продуктите. Но, трябва да призная, че резултатът беше впечатляващ. Страхотно мезе за бяло вино в топло време. Естествено, не за сам човек. Справедливостта изисква да призная, че беше оценено по достойнство. И на сутринта никой не го боля глава.

Събраните изпълнения на Мариана станаха повод за регулярни приятни събирания под асмата. Ливанската салата разбуни малко духовете, тъй като Фреди, приятел с еврейска жилка, твърдеше, че я знаел от баба си, и не била ливанска. Пастетът изяде доста домашен хляб, а точната бройка на Топчета с орехи я изгубих още в средата на юни. С Пикантните ребърца пък разлаяхме доста пъти съседските кучета.

Така благодарение на Мариана G започна задълбоченото ми проучване на готварските форуми. Следващото ми попадение за пореден път оправда дълбокото ми вътрешно убеждение, което за съжаление все не успявам да наложа вкъщи, че и мъжете могат да готвят.

Алеко

Признавам обичам хляб. И то хубав, с хрупкава коричка. По магазините вече няма такъв. И тъй като понякога ми плащат в натура – чувал с 50 кила брашно или тенекия с олио (не е майтап, натуралната размяна се завръща) – реших да се науча да меся. Идеята за машина за хляб ме занимава известно време, но после стигнах до извода, че е прекалено механична и ще ми попречи да вложа цялата си страст. От баба знам, че за да стане хлябът пухкав, трябва да го удариш 100 пъти в масата, а след подобна борба вече нищо не е в състояние да ме ядоса. Така открих Алеко.

Питката стана толкова хубава, че никой не обърна внимание на кюфтета. Окуражена се пробвах и с малко по-сложното Хлебче-руло и се сетих как баба Анна ми разказваше, че понеже бил деликатес, някога ядели белия хляб заедно с ръжен. Ето как върнах вкуса от детския спомен на баба.

Намеря ли нещо общо с някого, настървено започвам да ровя за още прилики. Оказа се, че и двамата с Алеко си падаме по кремсупите и мразим крутоните. Кремсупата с броколи и карфиол се оказа истинско галистомахче. Следващото, което ни сближи, бе патладжанът, който неочаквано добре си партнира с картофите в мусаката (била тя и със зехтин), която вечно буди резерви у мен като към към типично гръцко ястие.

Любовта ми към синия домат и неограничената възможност за експерименти с него поради факта, че тази година извадих късмета на новака и в градината има повече от достатъчно, ми позволи без всякакви угризения да ги наквася и с бира. Повод за разкрепостеното поведение на патладжана стана блогът на Нордина.

Нордина

Пияните патладжани с наденица подвличат крак на доста бирички, но в летните жеги това е простено. Патладжанът буквално се топи в устата и не усещаш как на пръв поглед голямата ладия изчезва от чинията, развенчавайки мита за това колко тежко ядене е зеленчукът.

Вече споменах, че съм пишман градинарка. Някоя от бабите назад във времето вероятно е обичала много круши, защото в двора имам 6 вида – от петровки до зимни. Въпреки ДНК-то обаче в един момент ти писва да гризеш сурови круши и се замисляш за термичната им обработка. И понеже винаги попадам на точното място в точното време, блогът на Нордина се оказа същински крушов благодат. Признавам, че не си падам особено по сладкишите, заради точните пропорции. Прекалено голям холерик съм, за да меря с лъжици и чаши. Но когато е намесен шоколад, съм готова на всичко. Сладкишът с круши и бял шоколад се оказа страхотно попадение и хит на тазгодишния летен сезон.

Шоколадовият сладкиш с пияни круши пък спокойно замести тортата за рождения ми ден, без никакви възражения. Блогът на Нордина е с великолепни снимки, които те карат да слюнкоотделяш още преди да си прочел рецептата. Така че никак не е трудно да се вдъхновиш дори и за нещо по-сложно като: опърничавия Шоколадов пудинг суфле.

А днес ми донесоха биволско мляко...
Решила съм да потърся как се прави чийзкейк...