Дали в една различна култура приказката за стълбата не е валидна?

Казват, че политиците обичали да се хвалят като цигани. Тони Ангелов обаче инатливо отхвърля това правило – въпреки че е както циганин, така и политик.
Едва ли някога съм имала по-трудно интервю. Чух от познати в Сандански, че общинският съветник от Евророма не е от хората, които преди избори се появяват с обещания и кебапчета, а после забравят кой е гласувал за тях.

„Ако си в нужда и отидеш при него, няма да те върне" – сподели ми наш съсед. Като журналист съм станала достатъчно цинична, за да не вярвам в мита за честния политик.

Въпреки всичко, любопитството ми бе разпалено.
Все пак, въпреки всички скандали около касирането на изборите в слънчевия ни град, никога не бях говорила – поне не професионално – с някой ром.
Срещаме се всеки ден, поздравявам ги, но контактите ни спират до там.

А може би тяхната култура крие цял друг свят,

казах си аз. Може би при тях приказката за стълбата не е валидна? Може би те не делят хората на плебеи, принцове и князе.

Реших да се уверя с очите и ушите си и си уредих среща с прехваления Тони, когото по неизяснени причини наричат Тениса.

Двайсет години работя в различни медии, отразявайки какви ли не ресори, но винаги съм страняла внимателно от две теми – спорта, и политиката.
Навярно затова очаквах, че става въпрос за някакъв надут чичко, който ще ме размотава две седмици, преди да се видим. Да не говорим, че дори нямах представа как изглежда този човек и къде да го намеря, затова срещата се уреждаше от друг. Оказа се обаче, че да видиш Тони не е трудно – почти по цял ден той стои в клуба на Евророма до автогарата.

В центъра на София живеех близо до една от централите на СДС, където баба ми бе чест посетител. Затова, като чух за партиен клуб, очаквах да видя очукани стари бюра, изровени кой знае откъде, и потънали в прах стари плакати. Чистото топло помещение със съвсем нови мебели ме изненада.

Макар че се притеснявах, че трябва да отида на интервю, мъкнейки със себе си двегодишната си дъщеря, която няма на кого да оставя, в клуба изведнъж осъзнах, че за пръв път от месеци мога да я оставя безопасно да обикаля наоколо. Желаещи да я забавляват не липсваха – тя без стеснение започна да досажда на събралите се мъже, а те, вместо да покажат признаци на раздразнение, приеха присъствието ѝ като присъединяването на още един равностоен симпатизант.

Затова успях да поговоря с Тони безпроблемно. Или поне без майчини проблеми. Май вече споменах, че не си спомням да съм имала по-трудно интервю.
Макар да бе усмихнат и да говореше с желание,

с общинския съветник изглежда бяхме представители на два различни свята

И това не се дължи на различните ни етноси, а на факта, че той е политик и разбира се, започна да говори за политика.

Аз не съм местна и имената, с които ме засипваше, не ми говореха почти нищо, а събитията изглежда бяха нещо, което съм проспала, докато отразявам други ресори.

Така или иначе, не за това бях дошла. Исках да разбера кой е човекът, криещ се зад тази усмивка, и дали приказките на хората, че той наистина помага на общността, са верни.
Да насоча разговора в тази посока се оказа къртовски труд.

Реших, че ако опитам да пробия с поне един личен въпрос, разговорът ще се насочи в друго русло, затова зададох дежурния въпрос в подобни ситуации – какво е най-голямото ви разочарование?
„Касирането на изборите преди няколко години" – отговори той.
Въздъхнах уморено.
„Чух, че човек може да ви намери тук почти по всяко време. Докато сте зает с политика, съпругата ви не се ли оплаква, че игнорирате семейството си?"

Най-после пробив! Тони се засмя

„Оплаква се, разбира се. Но семейството не остава на заден план – имам две дъщери и две внучета. Надявам се да ги науча на любов – да помагат на хората."
Еврика!
„А с какво помагате вие?" – попитах бързо, преди отново да е станало въпрос за избори, електорат и общински съвети.

Дотук беше. Тони замлъкна и сякаш не знаеше какво да каже.
„Чух, че помагате на местни роми, останали без работа, или с житейски проблеми?"
„Ами..." – замисли се той – „Създавам работа на около 20-30 души около мен."

Вече бях опитала да пробия темата с финансирането, и както повечето политици, той се оказа хлъзгава риба, затова не исках да навлизам в тези дълбоки води. Исках конкретни случаи. И ето – ако искате етническо клише –

попитай циганина за благотворителност, и той ще заговори за купони!

Лицето на Тони изведнъж светна и той възкликна:
„Ами организираме честване на Банго Васил всяка година, по 300-350 души каним безплатно! Вижте снимките на стената, те са от миналата година."

От изрезка на вестник гордо ме гледаха красиви пременени малки момиченца в ромски носии.
„Интеграцията не означава да забравим кои сме – коментира Тениса. – Не трябва да пренебрегваме собствените си обичаи."

„А какъв според вас е пътят към интеграцията тогава? Образованието ли?"
Идеята ми изглеждаше толкова очевидна, че мислех, че ще се съгласи веднага. Тони обаче не е толкова сигурен.

„Имаме деца с висше образование, продават по сергиите

Няма смисъл от образованието, ако не можеш да се реализираш – казва той. – Отговорът изглежда е на първо място в политиката – да се осигурят равни шансове за всички."

„Та то и българи с висше образование продават по сергиите!" – възкликнах – „Проблемът не е етнически – еднакъв е за всички в страната."
„Да, но ако за една позиция в общината кандидатстват ром и българин, дори и българинът да е от друго населено място, кого мислите, ще предпочете кмета?" – парира Тони.

„И не е само това. – включи се в разговора един от седящите наблизо мъже. – Ето например вчера една сравнително млада жена, 68-ми набор, получи инсулт. А линейката отказва да дойде в нашата махала."
Оказва се, че в крайна сметка, проблемът бил решен от Тони, който осигурил транспорт на жената.

Сега вече присъстващите дават ухо на разговора, и се намесва друг слушател.
„А миналия месец в Гърция бе убита моя братовчедка. Тони даде парите да докараме тялото ѝ у дома."
„Убита ли?" – бях ужасена.
„Скандал от ревност" – поясняват ми, все едно не е нещо кой знае колко необичайно. Може би само на мен ми изглежда като епизод от „Закон и ред".

„Ние не само в живота сме разделени, и в смъртта е така,

– намесва се трети мъж. – А какво ще кажете за гробището?"
Оказва се, че Тони прекарал 1200 м. водопровод, за да осигури питейна вода до ромското гробище.

„Кой друг ще се загрижи" – коментират околните.
„И с яслите е така." – казва Тениса.
„Как така с яслите?" – изненадвам се аз, тъй като малката ми дъщеря ходи в яслите в така нареченият „Цигански блок". Въпреки че е там отскоро – по-малко от месец, не бях забелязала заведението да има нужда от някаква конкретна помощ – вътре всичко е чисто, и топло.
„Ами ние сложихме пясъчника, и парапетите." – казва Тони.

Чудя се – наистина ли има политици, които наистина ги е грижа? Или зад чаровната усмивка на младия дядо се крие някаква комерсиална тайна?
Честно казано – не ми и пука особено. В крайна сметка, нали дъщеря ми получава чист пясъчник, на който да се развихри. А ако за това се крият политически интереси, какво от това? Може и да не съм филолог, но нали думата „политик" идва от гръцкото „полис" – град? Тогава политик би трябвало по дефиниция да е този, който се грижи за града?
Или пък не?