Колкото повече нестинари танцуват върху жаравата, толкова по-богата ще е годината

Нестинарството е вписано в представителния списък на ЮНЕСКО с нематериалното културно наследство на човечеството. Това се случи преди три години по време на Четвъртата редовна сесия на Междуправителствения комитет на ЮНЕСКО за опазване на културното наследство в Абу Даби, Обединени Арабски Емирства.

Със специален проект „Нестинарството – послания от миналото" в Абу Даби бе представена древната българска ритуална практика на изпълнение на обреден танц върху жарава в деня на Св. Св. Константин и Елена, запазена до наши дни в село Българи в региона на Странджа планина.

Странджа пази вълшебните тайни за нестинарите – жреците на огъня

Тайнственост, мистерия, ясновидство и предсказания съпътстват нестинарството. Казват, че преди да влязат в огъня, някои от нестинарките дълго боледували от „нервна" болест. На други, на които бащите или мъжете им не разрешавали да влизат в огъня, били обзети от толкова силен транс, че си разхвърляли огъня в домашното огнище и играели върху жаравата.

От векове местните хората обработвали земята, а тя им се отплащала с богата жетва. Жените с голямо изкуство преработвали конопа, тъчейки от него дебел плат, който боядисвали. Правели от сукмани – отгоре тесни, колкото да се провре главата, а надолу широки като кошер, стигащ до под коленете. Мъжете били предимно орачи.

Те почитали много празници, но на най-голяма почит бил празникът на Св. Константин и Елена на 21 май, и Еньовден на 24 юни.

Техните предци не погребвали мъртвите си роднини, а ги изгаряли, затова и не можели да се видят гробища никъде наоколо. Казват, че го правели от страх да не вампирясват. В по-наше време този обичай на горене изчезнал и против страх от вампирясване се въвел отново старовремския обичай да промушват умрелия. Възприели отново очистващите качества на огъня, запазвайки ревностно стародавния обичай – игра върху жарава.

На мегдана разпалвали огън от няколко коли дърва, чакали да прегори, събирали се всички от селото мъже, жени и деца под ударите и дълбокото думкане на големи тъпани.

Огънят прегарял, хората с дълги прътове разравяли и разстилали жаравата, а някои измежду хората започвали да викат ху-ху-ху, което значело, че ги прихващал Св. Константин. Онези, дето думкали тъпаните отивали при викащите хора и ги ограждали. Възрастна жена идвала с димящ тамян да кади около прихванатия, подават му дървена икона на Свети Константин. Като взимал иконата, прихванатият ставал като „луд", започвал да се клати насам-натам и да се полюлява, да подскача леко и да танцува без такт. Думкането продължавало, тъпаните сякаш подканяли избрания да извършва своето свещенодействие. Навлизал със ситни стъпки в огъня. Докато първият влизал, хората виждали и друг го прихващал. В същия ред и той, с икона в ръка, влизал в огъня и кръстосвал със стъпки жаравата. Така в жаравата влизали около десетина души, повечето моми. Играта траела около 10-15 минути.

Когато това приключвало и жарта съвсем угасвала, всички се разотивали по домовете си, сядали на богати трапези и празнували до сутринта в чест на светиите, от които с огнен танц са измолили здраве за себе си. На другия ден всичко се повтаряло и така – седем дни и нощи, докато траел съборът в чест на Св.Константин и Елена и в чест на Еньовден.

Предания за нестинарите

Психиатри и окултисти казват, че това е транс, но повечето нямат нужните познания да разберат, че това са хора-проводници на други светове. Те общуват с природни сили от висок разряд. Човек се ражда нестинар, умението да танцуваш върху огъня не се придобива. Природата дълго създава качествата на нестинаря, за да бъде проводник на големите сили, да понесе по-високи вибрации, които притежават същества от невидим и незрим за обикновеното човешко око свят. Затова нестинарството е вроден талант, не всеки човек може да бъде нестинар.

Според поверията на жителите от Странджанския край, колкото повече нещинари излязат да играят в огъня, толкова по-богата ще е годината и много се окайват, когато нещинарите са малко на брой. Казват, че Свети Константин не ги обича през тази година, нещо са съгрешили, за да не ги посети и да не им даде добра реколта.

Този обичай е остатък от огнекладение при старовременните тракийци, имало го е в български и гръцки села от двете страни на границата. Преди около половин век, по тези места обичаят силом е унищожаван. Но въпреки това, местните са успяли да го съхранят и възродят отново.

Едно от селата е село Българи, обичай на нещинарството е имало и в други села наоколо. Игра в огъня е ставал и по Еньовден край село Пенека, недалече от манастира Свети Иоан Предтеча, недалече от българо-гръцкото село Яна. Тук идвали да кладят огън и да правят своите обряди странджанци, да кладят голям огън, та когато прегори и разравят въглените, в тях да влизат няколко стари жени. Преди това те влизат в черква, пречистват се, измолват от Свети Константин и Света Елена покровителство от огъня и здраве за всички. Целуват иконите и ги понасят към аязмото да ги умият и пречистят, та да са чисти и да останат свети. Играта им е унес, заклатят се в кръг, и заиграват и се втурват да прекосяват огъня.

За всичко това и за много още други неща ми разказва фолклористът от Странджанско Петко Нанчев.

следва интервю с Петко Нанчев