Къде остана карето в събота вечер, неделният мач и писмото с „Par Avion" върху плика

Действието се развива в началото на шейсетте на миналия век, а аз играя в двора на прачичо ми в Казанлък. Масата под асмата е наобиколена традиционно от 5-6 картоиграча, които пушат и непрекъснато се заливат в смях. Лулите димят, картите шляпат, а шегите – коя от коя по-остроумни. Последното не учудваше никого, защото единият от шляпащите бе великият Чудомир.

Вече съм забравил смешките на човека, който написа „Не съм от тия Как'Сийке!", но си спомням името на играта – „пикет".

Името помня, но не и правилата, а наскоро се оказа, че когото и да питам, колкото и да се ровя в интернет, отникъде не мога да намеря правилата на тази старинна френска игра на карти, която изискваше умения и интелект, подобни на тези, нужни за партия бридж. В миналото се е играла много по кафенета и клубове, а сега малцина си спомнят за нея.

Седя и си ровя в интернет, понеже това сега е основното занимание на милиони, независимо дали живеят в мегаполис като София или на село, и постепенно си давам сметка колко много се е променила традицията на забавленията за последните 50 години. Било заради същия този интернет и чудесата на електронната комуникация, било заради обикновения мързел, характерен за индустриалното свръх консуматорско общество.

Факт е, че в миналото родителите ми и техните познати се събираха всяка седмица на карти. Телевизията беше още черно-бяла и стоеше, като фон на играта, и то само в случаите, когато има някакво музикално предаване. Картите се раздаваха до зори, а сега обикновено се търсят партньори за покер, но в интернет.

Това, че ще играеш в нета с виртуални противници, не може по никакъв начин да се сравни с целия ритуал на

едно „каре в събота вечер"

Няма ги приятните разговори, няма ги питиетата и малките хапки. Сега в повечето случаи си ти и монитора. Даже възрастните жени започнаха да си купуват лаптопи, за да редят пасианси, вместо да извадят старото тесте от бюфета и да викнат съседката на сладко от бели череши и кафе.

Съдбата на играта „пикет" спохожда и много други игри на карти, включително и толкова популярния „табланет". Децата не играят, защото родителите им вече не помнят как се е играело на тази игра. За „просташки" игри, като „чилик" с агнешки кокалчета, пък въобще няма смисъл да се споменава. Сегашните малчугани биха гледали с изумление и неразбиране, а хората на моята възраст, които скоро ще навършат 50, могат само да изпадат в кратка носталгия.

Интернет и мобилните телефони, буквално прегазиха старият носталгичен и романтичен начин на комуникация между хората. Аз не съм получавал не само писмо, но и картичка от повече от 10 години.

Хората забравиха да пишат

върху хартия, да изливат по-надълго чувствата и преживяванията си, влагайки оригинална нежност, или неприкрит гняв в думите върху белия лист. Хората си спомнят за писмата и пощенските пликове единствено от сметките за прано и ток и извлеченията за мобилния телефон. Ако не ги получават по електронната поща.

Романтиката е стопена от няколкото реда в Skype или по имейла. Така писмата постепенно се превърнаха в обикновени телеграми, а пощите пък от своя страна вече не поддържат услугата „изпращане на телеграма". Може да не сте чували, но е вярно.

Бизнесът с картички се крепи единствено на туристите, които купуват не толкова за да напишат и изпратят послание, а за да имат спомен с изглед от поредното красиво място, както и да изпратят евентуално този спомен на любим човек. Много по-вероятно е обаче да не го изпратят, а да се обадят по мобилния телефон, а картичката да му връчат при пристигането си у дома.

Писмата и пликовете постепенно ще имат стойност само от колекционерска гледна точка и затова се вслушайте в съвета ми: пазете старите си писма и тези на мама, баба и прабаба, защото след 30 години някое от тях, пуснато в началото на 20-ти век може да ви изплати ипотеката.

Съдбата на писмата, но значително по-бавно, ще бъде последвана и от тази на

книгите в класическия им вид

Наскоро, просто на майтап, влязох в торент сайт и написах „Тримата мускетари". Торентът излезе веднага и за около 3 минути се свалиха 57 мегабайта, зад които стоят близо 800 страници! Веднага след това прочетох и легендарните начални редове от трилогията на Дюма-Баща:
„В първия понеделник на месец април 1625 г. градчето Мьон, където се роди авторът на „Романа на розата", изглеждаше така развълнувано, сякаш хугенотите бяха направили от него втори Рошел"....

Не бях развълнуван, а стъписан. Бях направо ужасен. Самата мисъл, че внуците ми (дай Боже да имам) ще четат „Тримата мускетари" на компютъра си, без да почувстват магията на хартията, уникалната миризма на страниците, „отлежали" с години в библиотеката, без да видят оригиналните черно-бели илюстрации към книгата на Морис Лероар, ме караше да строша монитора. Вместо това, си дадох сметка, че вече съм се превърнал в негов роб.

Опитах да сваля книга от нета след като мой добър приятел в непринуден разговор ми каза, че вече четял книги на специален eBook. Било много по-евтино, макар и удоволствието да не е същото.

Според мен удоволствието да четеш книги в интернет е нулево, но поколенията след нас няма да го знаят, защото все по-рядко ще купуват книги, а още по-рядко ще ги отварят и четат. Тук трябва да признаем, че някак неусетно електронните издания

изяждат класическия вестник

Кратката информация измества анализа, големия репортаж. Виждам, че всички около мен смятат това „напълно в реда на нещата".

Затова класическата гледка – мъж на фотьойла в хола, с кабинетна пижама, чете вестник, пуши пура и отпива коняк, ще виждаме само по филмите от ретро каналите. Вестниците и книгите изчезват, а пушенето скоро ще бъде забранено даже у дома. Сал един коняк ще ни остане, ако имаме пари за него.

Лишени от интелектуално удоволствие, каквото ни предоставя четенето на хубава книга с качествен превод, поколенията постепенно ще се лишат и от далеч по-прости удоволствия.

Обикновено излизам в неделя сутрин за да си купя вестник и минавам покрай „Руското" – сега техникум по механотехника на ул „Стара планина" в София. Огромният двор с футболно игрище и баскетболен кош е необикновено тих от години. Най-много някой път двама малчугани да подритват топката.

А преди 30 години нямаше събота и неделя без футболните маняци от махалата да не спретнем

прословутото „неделно мачле"

Събирахме се отрано, пиехме кафенце с цигарка, докато дойдат всички. Още половин час лаф и се разделяхме на два отбора. Ритахме до един часа след пладне и след това започваше най-сладкия ритуал – студената биричка.

Сега тази гледка я няма. В една от бараките има фитнес и най-много да се чуе подрънкването на железата.
Няма бира, няма футбол, няма лаф.

Станали сме по-мързеливи, а и по-кекави. Приятел, който дълго време поддържаше идеята за неделния мач жива, вече спря, защото на последната си футболна среща скъса менискус. Оттогава и съотборниците му се уплашиха и въобще не става и дума за футбол през почивните дни.

Всъщност така се късат постепенно и връзките, съседите вече не се поздравяват, защото няма откъде да се запознаят. Постепенно изчезва и понятието „махала", защото ги няма махленските развлечения.

Отчуждаването взима постепенно и неумолимо своите жертви. Съвсем наскоро ме порази и друга случка, която ме накара още повече да се замисля за вече забравени масови навици, характерни за годините отпреди половин век.

Стоях и си чаках такси на един булевард, а до мен мъж на около 45 години упорито

свиреше с уста сигнал от песничка

Видимо уморен, от време на време вадеше мобилния си телефон и с целия възможен яд натискаше клавишите. Безрезултатно, защото телефонът беше блокирал.

След около 10 минути съвсем случайно на балкона се показа жена и мъжът закрещя ядосано:
– Ти не чуваш ли? Подсвирквам сигнала от 15 минути. Забравил съм си ключа, телефонът не работи, а външната врата пак се е развалила.
– Какъв сигнал? Чувам, че някой свирка, но и през ум не ми минава, че си ти – отвръща жената.

По-нататък от сцената разбрах, че това е бил сигналът на двамата от годините, когато се били гаджета и са се оженили. Дамата бе забравила безвъзвратно този своеобразен „любовен зов". Тя има мобилен телефон и не може да си помисли, че някой, пък бил той и съпругът ѝ, ще стои отдолу и ще подсвирква. Човекът само махна с ръка и тръгна към входа.

Тогава се опитах да си спомня нашия сигнал и за моя приятна изненада веднага го докарах. Помислих си, че ако любовта между двама души е жива, то интернет и GSM-а не могат да ти вземат това, което си обичал и преди 30-40 години. Не могат да обезмислят романтичното ти минало, само защото сега всичко става с едно натискане на клавиша.

А може би трябва да седна и да напиша едно писмо, да го запечатам в плик, да му залепя марка и да го пусна. Няма значение до кого.
Просто в знак на протест.